Говоря си сама със тишината
и с егото, което негодува...
Ето ме, отново съм жената,
не успяла и грам да се преструва.

Така и не показах любовта си,
а в скрита тайна, тайничко я пазех.
С торнадо ураганът се не гаси -
в дълбоките води отново газех.

За тебе и в жарава се разхождах
с присъщата наивност на глупачка.
Отряза ми крилете и прохождах
с оглозгана душа на всяка крачка.

Навеждах се, обирах ти трохите
дерзаех за надежда да те имам.
А зад гърба ми се топяха дните
и нямаше от тях какво да взимам,

Зееше грозно празната ми стая
изплувала от спомените клети.
Презирах ада и прескачах в рая
с мечти наполовината отнети.

По стъпките на спомени протрити
домогваха се мислите чевръсти.
А снимките по шкафовете скрити,
мечтаеха да срещнат твойте пръсти.

Оставен си да хленчиш за химери
на кармата под зоркото око...
Където и да си, ще те намери -
надявай се да бъде за добро.

10 Февруари 2024