Бе полунощ. Една беззвездна, наполовина тиха полунощ. От време на време се чуваха стоновете на гръмотевиците, докато дъждът тихо, равномерно и тактично шибаше покриви и прозорци.
Жена с къса пола и червен чадър, бързаше по мокрия булевард. Токчетата кънтяха и се биеха с гръмотевиците...
- Къде си?
- Почти стигнах хотела. След 10 минути ще съм при теб- тя прибра телефона в джоба на палтото и ускори крачката.
Хотелът се намираше на небезизвестната улица Пигал, само че не в Париж, а в България. Френското име придаваше лек западен чар на иначе калната и доста вмирисана, затънтена уличка.
- Еее, пак закъсня- с усмивка каза младежът
- Знаеш как е, работата край няма, а и този трафик. Винаги,когато вали, трафикът става безобразен!
Тя му се хвърли на врата и силно го прегърна.
- И сега какво? Какво искаш да гледаме?
- Имаш ли някакъв филм на ужасите? Гледа ми се нещо ужасяващо и страшно!
- Ха, мила, имам всичко! Чакай сега ще намеря нещо подходящо...
Тя извади от чантата си бутилка вино и тирбушон. Взе две чаши от олющения скрин. Тапата изхвърча и наля питието.
Филмът започна..
Намърда се нахално в прегръдките му и застина...
- Що за болен мозък може да измисли това?!
- Е нали искаше да гледаме страшен филм?
- Исках, но сега искам други неща....
Тя се изправи и седна в скута му. Той остави запалената цигара на масата и започна да се наслаждава на топлото й тяло. Устните й белязаха ушите и врата му... Опитваха се да стигнат до устните му.
- Какво ти става? Нали ти казаха, че няма да се целуваме?!
- Знам- с лека усмивка му отговори
Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Пуловерът беше на земята, а след него и дантеленото бельо...
Дъждът продължаваше да шиба прозореца, а писъците от филма кънтяха из хотелската стая...Но за тях двамата беше настанала тишина. Бяха част от глухата, страстна, възмутителна тишина...
Мелодията на телефона я наруши.
- Да, добре, тръгвам ей сега!
Трябва да вървя, викат ме от болницата. Знаеш как е, спешен случай...
Младежът я погледна укорително. Взе цигарата и засмука никотина
- Ами добре, върви тогава...
- Сигурно няма да мога да се върна тази вечер. Може би другата седмица?
- Не знам все още, ще се чуем.
Набързо навлече дрехите си, прегърна го и отново затрака с ботушите си....
Вървеше с червения си чадър под дъжда и мислеше за всичко...За условностите на взаимоотношенията им , за безусловното си влюбване, за отговорната си работа и за глупавата й наивност. В тишината между капките чуваше гласът на разума, който за пореден път й казваше да спре. Ускори крачката, нямаше време за мислене, време за губене... Един човешки живот я чакаше да се събере и да бъде върнат тук на земята... Влетя на бегом в болницата... Вече беше себе си, събрана, спокойна, уверена....
Младежът не спираше да се взира в цигарения дим... Сякаш търсеше отговорите на незададените си въпроси. Представяше си вкусът на устните й... Мисълта за допира до тях го плашеше силно... Вдигна забравеното дантелено бельо от земята и го хвърли в коша. Изгаси фаса. И си тръгна....