Войникът там,
на пейката на спомена поседнал, –
това съм аз.
Иглите в смачканото кепе
с навитите по тях конци,
и бял, и черен,
са „да“, и „не“
на миналите, и на идващите дни.
А може би са радостта и мъката,
и самотата,
навити на иглите на живота
в измачканото кепе!?
Ще можеш ли, войниче, с тях съши
изгубените си надежди и илюзии?