Изливат се студени есенните дъждове
по хълмовете на оголените дни до кости.
Подгизнала от облачния плач, земята,
водата на дъжда не може да поема вече.
Хриптят от влага възпалените гърди
на болното дъждовно време.
Къде изчезна слънцето, къде се скри?
Забрави ли за своя дълг свещен,
заспа ли от умора да ни свети
или стои засрамено в небесния си ъгъл.
Плющи дъждът, пощада няма
и в тържество изкъпва мократа си мощ.
И виждам как сега от неговия дъх
се вдигат сиво-белите стада
на гъстите мъгли, изтриващи всемира.
След тях душата ми, пастир залутан,
размахва гегата на своето търпение.