Денят се ражда за любов,
въздишки ръси синевата.
Потръпва цялото небе,
утроба синя за родитба,
в която мисълта ми
какво ли ще посее днес?!
Илюзиите, сънищата ни,
мечтите,
изсмуква слънцето нетърпеливо –
попиват бързо в светлината те
и стават чужди и далечни.
И не роса,
разжарени искри блестят в тревата
от топлото огнище на съня –
едно дете,
облечено в одежди бели ги събира.
Усмихвам се на неговото лековерие,
защото следващата нощ
искри от звездна светлина
аз пак ще поръся
по прашните первази
на вашите прозорци и в тревата.
Когато се събудите,
детето в бяло пак ще ги събира
в дълбоката си кошница
на своето очакване.
Искри на любовта – посятата,
но непокълнала любов,
за кой ли път, за кой ли път?