Не ме обричай, Боже, на това
аз старите дървета да разчиствам,
струи на спомени и светлина
и счупените клони се разлистват.

Надолу клюмнали, а имат цвят
и плодове- последните надежди,
защото повече не ще родят,
годините им вече са премеждие.

И аз полека - лека с тях по път,
до кофите им свършва битието,
но как да ги изпратя там отвъд,
когато просто ме боли сърцето.

Съседите посякоха на макс
дърветата и ливнаха бетона.
В дворовете си даже за релакс
не идват, камо ли да пазят клони.

Те нямат минало, но имам аз,
от дядо, татко, от добри комшии,
които си отидоха от нас,
но засадиха плодова магия.

А ето вече всичко се мени,
ни искам старото да си отиде,
ни ново мога да садя със дни
и мигове от младостта напридам.


29 септември 2024г., София
Росица КОПУКОВА