Жена ми се е развихрила в кухнята. Явно отново ще е някаква вкусотия. Завидна е фантазията й в кулинарията. Дори и в кухнята, в рутинните движения откривам особен финес. Гледам я и й се радвам и
- Да ти помогна?
- С коя от левите си ръце?
- А да ти преча? – спонтанно се изтръгна някъде от егото ми.
След вечерята кухнята е отново моя. Пийвам кафенце с коняк и паля цигара. Второстепенните задачи като приготвянето на Дари за следващия учебен ден, оставям на жена ми, а аз се заемам с важната задача, да разгадая мислите на струйката дим. А тя, накланяйки се към прозореца гледа учудено тополите. Тръгвайки от стеблото, листата им от зелено постепенно преливат към върха в златисто жълто. Вероятно от върха по-ясно се вижда стойността на израстването, защото...
- Тати, тати, време е за приказката.
- Ще я четем, или ще я дописваме?
- Тати, не се прави, че не знаеш!
Не, че не зная, само питам. Нали татковците са за това, всичко да знаят.
- Нали? – питам по инерция.
- Какво нали?
- Нали никой не обича високомерните, надутите и глезени деца?
- Защо питаш?
- Защото...
И започнах.

Дори и в онези времена, които не знаем кога са били, е имало деца, които са били такива. Такъв бил и принц Юзи. Той можел да има всичко, което поиска. Можел да заповядва на другите да правят това, което той иска. И това било толкова естествено за него, защото той е принц Юзи. А другите хора били родени само, за да му служат, да изпълняват неговите прищевки, защото той е принц Юзи. Дори когато пораснал и станал на осемнайсет години, той си останал същият.
Най-много обичал да дразни Йола, жената, която се грижела за цветната градина. И дори все по-често започнал да чупи по някое от цветята. Йола го молила да не прави така, защото и цветята са живи същества. И в никакъв случай да не къса червената роза. Но той е принц Юзи и скъсал точно червената роза и... В същият момент, захвърлената червена роза се превърнала в чудно хубава девойка, а принцът... Той усетил как се смалява и става нещо странно с него...
-Малечко Палечко? – светналите очички на Дари показваха, колко е доволна, че е познала.
Усмихнах се. Децата сякаш живеят в света на приказките. И продължих.
Йола прегърнала девойката и се разплакала.
-Лиана, дъще, дочаках те! Миличка... дъще... Лиана...
Радостта на Йола била огромна. Магията, която превърнала дъщеря й в роза, била вече развалена. Тя бършела сълзите си и разказвала на Лиана, как заради това, че тя била толкова горда с красотата си, че си мислила, че е богоизбрана и, че другите момичета са просто...
Изведнъж Йола по-скоро почувствала отколкото чула, че някой й вика. Огледала се и видяла на едно листо голям паяк. Вгледала се в лицето му и по очите му познала принц Юзи. От една страна се радвала, че той е развалил магията, тегнеща върху дъщеря й Лиана, но от друга и било мъчно за него. Нищо, че той правил всичко, за да я дразни. Беше израснал пред очите й и тя по своему го обичаше.
От този ден нататък Лиана помагала на майка си в градината. Грижела се за цветята, помагала с каквото може и винаги намирала време да поседи при паяка. А той се появявал по едно и също време, на едно и също място. Тя му разказвала колко много тъгуват царят и царицата за него, и как царят обявил награда за този, който развали магията, но всички магьосници били безсилни. Един ден докато Лиана му разказвала какво ново е станало в двореца, както винаги той я гледал в очите. Очите му... в очите му тя усещала молба да му помогне. Не знаела как, но когато той протегнал едното си краче към нея, тя подложила ръката си и той се качил на нея.
Изтичала Лиана при царя и царицата
-Вижте, вижте – тя протегнала ръка към тях
Праякът вдигнал едното си краче към царицата и след като тя подложила длан, той се качил на нея.
-Юзи – проплакала царицата, една сълза паднала върху него и...
Безсилни са всички магии пред обичта на родителите. Паякът изчезнал и пред тях застанал...

...и вратата на спалнята се отвори
- Време е, миличка, утре пак.
-Винаги така правиш – каза Дари и погледна майка си с блеснали очички, особено в долните клепачи... – Лека нощ, мамичко.
Затворих и аз внимателно вратата на спалнята след себе си и отидох до кухнята, при жена ми.
-Какво беше това?
-Кое? – питам учуден.
Замислих се. Улисани в забързаното ни ежедневие, дори не забелязваме малките стъпки на израстване на децата си. Може би когато отлетят, в спомените ни ще изплуват толкова убягнали ни моменти и тогава... тогава може би ще усетим топлината на тези незабелижими тогава нещица, като това „мамичко“.


Цикъл „Недописани приказки“