Безмълвна си, като мъглата гъста, паднала в деня ми светъл. Потъват безответно думите ми в твоето дълбоко безразличие. Повява хлад от безизразното ти, непроницаемо лице и всичко покрай нас сега добива своите неясни очертания. От мен не искаш вече нищо и нищичко не обещаваш. Познатото дори до болка, е днес така различно, отдръпващо се в някаква реалност променена.
Мълчиш, минутите текат, мъглата се сгъстява. Избягали са думите на нежност надалеч – от стиснатите силно устни нито звук.
Как глъхнат в глухотата на всемира стъпките ни, лъжовно близки и така самотни.
Косата ти в мъглата, с безбройни ситни капчици, създава сребърния ореол на отчужденото от мен лице.
В мъглата времето размива всичко в едно объркващо безвремие. Дори и спомените губят ориентира си, залутани по пътя към сърцата ни.
Мъглата, от която изход няма, в която дебне стряскащата безизвестност. И в нея надали ще можем себе си от себе си да скрием?...