6. Когато Броячът на трупове полудее

Отне й над 3 месеца търсене, но най-накрая жилавото старче бе в ръцете й! Донякъде съжаляваше, че играта свърши, но всичко си имаше край, а тази нощ просто бе неговият такъв.
Смъртта си имаше нов фаворит на сцената, а...
- Няма ли да влизаш накрая, извинявай, но чаят вече е напълно студен - гласът с така добре запомнените интонации, направо я накара да замръзне. Прозвучал бе на не повече от метър разстояние...
Обърна се с нечовешко усилие, само да се озове пред дулото на стар, но в добро състояние, явно, пистолет.
- Влизай де, нощта е студена, а вече не ме бива в топленето на женички, като едно време - изборът и беше само един.
***
- Сядай, момиче, или, ако държиш, Сузи, може би. Обаче фактически това няма значение! За мен си и ще си останеш момиче, така че, защо просто не си вземеш чая, а?...
Тя покорно го направи. Гласът му бе старчески и игрив, но ръката с пистолета не трепваше, а погледът му режеше повече и от това, което бе подготвила за него в чантата си. Огледа се. За пореден път се убеди, че нямаше как да е излязъл през единственият прозорец, който бе забелязала на горската му хижа. Прахът си стоеше там сякаш от векове...
- Над 50 години живея основно тук, моето момиче. А не съм от мързеливите! Бая съм си поиграл с лопатата през това време... Добре, че не беше легнала само с няма и 2 метра наляво, че трябваше и да те чакам да ми се махнеш от "вратата", а с това, да ми развалиш и партито-изненада... Струва ми се, че в такъв случай, за мое съжаление, щях да предприема от другите мерки. Вратата е двупосочна... но леглото под нея няма удобен матрак, ако чаткаш. Как щеше да се почувстваш с няколко шипа в тялото?...
Вярваше му напълно. Звяр, като него беше по-коварен от всичко, което бе срещала. Отново го бе подценила, а знаеше, трети път няма да има.
- Защо не ме послуша, лошо момиче такова? Дадох ти шанс, защо сега ме караш да те нашляпам? Но пустото ти любопитство ти изяде главата. Колко ли са? Къде ли ги крие? По-добър ли е от мен?... И той ли е творец, или е само поредният луд?
Тук я изненада за втори път - не само го бе подценила, ами въобще не осъзнаваше, с какво се захваща...
- 83 е бройката, момичето ми. Учудена ли си? Гората е огромна ловна територия, и не всички влезли в нея, казват къде отиват. А да не забравяме, че винаги се появява по някой от град Никъде, такива, които никой не ги търси, никой и не предполага, че съществуват и никой никъде не скърби за тях... Посъбрал съм и такива екземпляри. А доколкото, къде ли са - 63 от тях са само на около 3 километра и 650 метра оттук, на североизток, до един голям камък. Отне ми над 2 години в подготовка, преди да почна жътвата. Пещерата я открих случайно и, честно казано, не само тук игра лопатата. Сега входът и е на повече от 100 метра от стария такъв, защото, и двамата го знаем, смъртта мирише, а кучетата имат добър нюх... доколкото това, че знам смисъла на заниманията ти, не смяташ ли, че за 1 професор на занаята, лудориите на хлапетата са детска игра?...
- А другите?...
- Знаеш ли, не ме разочарова, а това е много важно и за двамата! Другите ли? Ми, все в някой момент някой някъде щеше да се досети, че има нещо гнило във всичко. Хората умират, това е ясно, но къде са телата?... Та затова чат-пат осигурявах по някой инцидент на поредния късметлия и оставях нещата да следват естествения си ход. Тоест, глупаците да приберат мършата, обществото да ги оплаче, погребе, а после, и забрави. Всъщност, 5 от телата още чакат някой да се спъне в тях - немарлива работа, ще ти кажа мнението си.
Бъбривият старец явно имаше нужда да се излее, а точно в това бе единствената й надежда. Забелязвайки, че в един миг и двете му очи са затворени, тя заложи всичко на последната си карта. Скокът й бе по-бърз и от този, на пантера, но покритата с петна старческа ръка притежаваше скоростта на атакуваща черна мамба.
Дулото се заби точно между двете гърди, а пръстът натисна спусъка...
- Бум - произнесоха сухите устни и за първи път се усмихнаха...
***
Копелето я бе държало в шах с празен пистолет. Осъзнаването на този факт едва не я накара да го убие на момента, но... също толкова бързо дойде и разбирането, че всичко бе нарочно и с цел.
Тя го разбра!
За първи път в живота си на човек, който мисли, тя изпита нещо подобно на любов.
- Благодаря ти - прошепна му тихо, а после се зае с мисията, за която бе дошла. Вдигнотият му палец показа съвсем ясно, че и той я разбираше чудесно.
***
За няма и час работата бе свършена. Този път не изпита удовлетворение от свършеното, просто направи това, което трябваше...
Погледна за последен път към човека, който единствен в своя живат, знаеше го, щеше да приема оттук нататък за свой баща и учител, а после затвори вратата.
Предстоеше й само 1 протоколен и анонимен телефонен разговор, а след това... времето на детектив Шелдън бе дошло!...
***
Сигналът, че нещо се е случило със стария глупак и самотник, живеещ в дивото, Бил (Кукото) Джордж, не предизвика голяма емоция сред получилите го. Имаха много по-спешни задачи за вършене, а накрая, все някой без късмет, със свършила смяна, щеше да отиде да провери...
Така и се получи...
***
27 часа след получаването на сигнала, детектив Шелдън гледаше Сюзън, но в очите му този път нямаше желание за секс. Вместо нея, все още виждаше, как старият Бил седи на стола си, държейки като вестник в ръцете си, своето лице.
А приликите с вестник се усилваха още повече, от печатните букви и цифри, с които бе нашарено то - време бе да вземат лопатите и да открият шибаната скала...
***
Този град вече никога нямаше да е същият! Мнозина от хората щяха да напуснат, отвратени от факта, че са живели в едно жилище с дявола, а другите, дошлите на тяхно място щяха да дойдат с идеята, че точно на такова място искаха да бъдат...
Явно злото тук не бе дошло толкова скоро, колкото си мислиха, просто едно наистина Голямо зло, бе привлекло по неведоми пътища още такова...
Погледът на детектив Шелдън с отчаяне се върна към огромния куп чували пълни с кости, който продължаваше да набъбва, като гноен цирей.
А той, точно той и тези, като него, бяха допуснали това да се случи...

07.05.2025.


7. Когато един труп е много повече от поредния такъв

Никой не желаеше булото на смъртта да заличи и последната следа, че някога го е имало, особено ако делата му са и безсмъртни. Дори и светците, пишейки своите жития, слагат името си под тях...
А не беше ли именно тази им постъпка делото, което принизяваше всичко казано от тях?...
Дали това не беше онази проява на гордост, от която те бягаха през целия си живат?...
Порой от подобни въпроси изпълваха всеки свободен миг на Сюзън и й пречеха сериозно да се съсредоточи над-важното - времето на детектив Шелдън в света на смъртните бе пред своя финал!
Но всъщност, как не се бе сетила още в онзи миг, когато се озова срещу дулото?... За първи път лицето му бе обръснато, а дрехите, в сравнение с другите му, светеха като бижута на витрината на "Гучи"...
Макар, че за пореден път се убеждаваше, че и това нямаше да наклони везните в нейна полза - малко, преди да почине, старецът, сякаш небрежно, извади другата си ръка (която през цялото време му бе в джоба) и положи с почти царствен жест на масата до тях предмета, който държеше в него - съвсем малък, дамски пистолет, от началото на 20 век...
Само от любопитство, минути преди да си тръгне, го разгледа - този, за разлика от другия, бе зареден и в перфектно състояние.
Играта бе проектирана и изиграна до последния детайл, по начина, който той желаеше. Всъщност, не се съмняваше, че въпросът й, къде са другите тела, бе точният момент, в който той бе избрал финала...
Беше го убила, наистина, но по някакъв начин старият убиец щеше да продължава да живее, чрез нея, а някой ден, но определено, след десетилетия, тя (може би) щеше по подобен начин да предаде щафетата...
Никой не иска да бъде забравен, особено, когато... твори история...

07.04.2025.