Какво по-хубаво от още съненото майско Слънце. Липата щедро е наситила въздуха с аромата си. Кафето тази сутрин, разбиращо, набляга само на вкуса си. А струйката цигарен дим се е устремила към Липата и...
- Тати...
- Наспа ли се вече?
- Тати, тати, искам дълга приказка.
- Колко дълга, два метра?
- Татиии...
- За дълга приказка трябва голяма закуска. Какво искаш да ти пиготвя?
- Голяма чаша и голяяямо мляко, нали знаеш, чак до цветчето на чашата.
Чувството за хумор в децата е толкова... особено, ако го видим и в очите им.
- Какво? – Дари придърпа чашата и преди да отпие пак попита – Какво?
- Нищо.
- Как нищо?
- Ами...
И започнах.

Не зная кога е било, нито къде, даже не зная дали е било. Вървяло по пътя си, ей така, НИЩОТО. Безцелно вървяло и не търсило нищо, и не чувствало нищо. В същото време, далеко от него, но срещу него вървяло НЕЩОТО и все търсило нещо, защото усещало нещо. Вървели, вървели и се видели.
- Зравей! – казало НЕЩОТО, защото трябвало да каже нещо.
НИЩОТО само кимнало с глава, но не казало нищо.
- Вървим по един път, но в противоположни посоки - казало НЕЩОТО.
- Все пак се срещнахме, което е нещо – казало НИЩОТО.
- Искаш ли да вървим заедно в една посока?
- В нищото? – казало НИЩОТО.
- Нов общ път? Това е нещо! И...

- И какво – попита Дари.
- Нищо.
– Това ли е дългата приказка?
- Все пак е нещо. Можеше да е и по-кратка, например

По път вървяло НИЩО,
а срещу него НЕЩО,
така от нещо нищо
се породило нещо.

Дари намръщи носле, не каза нищо, но погледна самотно димящата ми цигара, още пълната ми чаша кафе, стана и излизайки, през гръб измърмори
- Сетих се за НЕЩО...