В тишина на проблясък,
без звук,
без шум и крясък.
Плуваше в безвакумно море -
метеор разкъсан, студен,
откъснат – векове.

Мъничката Магдалена
с игли забити в крехките ръце,
гледаше отвъд стъклата
в звездното, небе…
До нея майчица изпита,
галеше студените й, розови нозе.

Токът спря.
Мрак се вдигна в село.
Изгуби се светлата тъма.
Общо недоволство наедря.
Паника обзе,
деца, мъже и женоря.

Без шум, без звук,
метеор в проблясък
от непознат пясък
с бавен тласък,
очакваше съдбата
да бъде раздробен в Земята.

Селото се залюля:
„Ама как така в тъма?“
Чардаците замряха,
хората се разпищяха.
„Рожсество все пак е,
а светлина!?“

В болницата тъмна
две очета светят в мрака…
Магдалена, хвана нежно
на Майце си ръката.
Усмивка детска
запали тъмнината.

„До теб съм Мамичко
благословенна. „
До теб съм, земна и неземна.
Не тъжи…
Усмихни се ,
виждам светлинка в тъмата.

В смут обви се цяло село.
Де се е чуло и видело,
21 – ви век, ток да нЕма!?
Къв ти ток, свещи нЕма,
кибрит дори
в разговорните архиви спи.

В тоз момент кокиче смело,
разби метеорните мечти.
Разкъса камъка студен,
себе си смело заяви.
Извиси се крехко стъбълце,
към земята с метеора то пое.

Цяло село пощуря!
От къща на къща,
от чардак до чардак
пропощя всеки гневен айляк.
Попа смили се, в храма ги пусна.
Усмири тълпата с байряк.

Подпийнал,
залитайки - финно назад,
изклокочи нещо за тъмнината
и пътя към светлината.
Олюляваки мустака,
държейки левият си ташак.

Уви, каква ти светлина,
в умопомрачен рефрен
тълпата крещи.
„Де са ти свещите, Попе?
Де е светлината, що до назе не довадя?!


„В Болницата!“ – някой изкрещя.
Тълпата изрева.
Вкупом през довари,
неприкритите твари
с гняв и пот и едничкия омотан Поп
всички сурнаха се през глава.

Доктори, сестри,
пияни до уши със свинско в усти.
Не усетиха нашествието
на гневните души.
Наскачаха един връз друг,
в стаичката на мъничката Магдалена.

Суетяха, ръмжаха в тъмнината
клетите съдби.
Момченце с меченце
излезе сред тях…
То приседна до Мария - Магдалена,
тихо и се извини…
Боже, нам прости…

Магдалена взе свеща му.
До сърце я доближи.
Тя възпламени се,
огряха хорските очи.
Попът рече:
„Чудо!“ , че даже и се просълзи.

Метеорът,
кокичето възпламени.
Безшумно то се изпари…

Мария – Магдалена
отпусна студена ръчичка.
Пое я майчина сълзичка.
По челце я погали
в себе си тихо я взе.
Прошепна в косите й,
благодари…

Небето селото освети.
Тълпата крещи, тъпан бие.
От двор до довар и самовар.
Хоро се вие – сефте.
Метеор се разтресе.
Цялото село отнесе…

На сутринта небе изръмжа.
Дъжд се заплака…
финно кокиче проби
всякакви меторологични шеги.
До него изникна още едно.
Стъбло до стъбло.
Те прегърнаха се нежно,
дъга ги освети…