Не чуваш ли?
Душата ми за теб копнее.
Не си способен ти на жал,
а косата ми за погалването ти милее.
Опитвам се да бъда силна,
да имам разум, не сърце.
Но щом гласът от устните ти чуя,
краката ми поддават
и падам аз на колене.
Нямам избор, освен да лазя,
да търся подслон със светлина.
И точно като изгубена в нощта,
привлича ме нашата неонова топлина.
Обгърни ме!
Кажи, че всичко сън било е
и че време ни е за щастие навред.
Уви, ти навън си сред маниери
и не мислиш за изкуствената у дома ни свещ.