И създаде Ботев българската поезия - по свой образ и подобие я създаде. Каза: "Да бъде Поезия!" И раздели поезията от не-поезията...
На първия ден Ботев сътвори образа на Майката /"Ти ли си, мале, тъй жално пела..."/
На втория ден сътвори образите на Бащата и на Сина /"Хайдути. Баща и син.", "На прощаване".../
На третия ден сътвори образа на Брата /"Тежко, брате, се живее...", "Делба"/.
На четвъртия ден сътвори образите на Любимата и на Свободата /"До моето първо либе", "На прощаване, "Хаджи Димитър".../
На петия ден сътвори образа на Народа /"Кажи ми, кажи, бедний народе...", "Ликуй, народе!".../
На шестия ден сътвори образа на Родината /"О, майко моя, родино мила..."/
И на седмия ден, като извърши тези поетически дела, Ботев си почина /на Околчица/...

Стихотворната дейност преди Ботев е стремеж българската поезия да извае своя облик, да намери себе си – да открие своя Творец. Елементи на поезия и непоезия се съвместяват хаотично. И от този хаос се ражда космосът на Ботевата лирика. /Споделям мнението на Г. Милев, че с Ботев започва истинската българска поезия/.
Предходници на Ботевата поезия са "първите стихотворци" /Н. Бозвели, Н. Геров, Г. Раковски, Р. Жинзифов, Н. Козлев, Д. Чинтулов и др./. Между Ботев и някои от тях съществуват не само идейно-тематични, но и междутекстови връзки.
/.../
За изграждането на своя поетически космос Ботев използва не само родната традиция, а и достиженията на световната култура... Той пренарежда "елементите" и постига нови, хармонични "сцепления". Така чрез него българската поезия познава себе си. И Ботев става висша мярка за българската поезия.
При "първите сихотворци" съществува "безформеност" – разколебаност, неубедителност на формата. Защото стремежите са насочени главно върху формата, разбирана като римувана реч, с цел обособяването на стиховете от прозата. Стихотворството е с прагматична насоченост. Една от неговите цели е да се докаже, че могат да се творят стихове на български език – Ст. Изворски, "Не ставало стихове на българский язик", 1958 г.
/.../
При условното разделяне на възрожденската ни поезия на "просветителска" и "революционна" П. Р. Славейков и Ботев бележат върховете на двете линии. Къде е просветителското в най-значимата Славейкова творба –"Изворът на Белоногата"? В проблемите за знанието и незнанието, за цивилизацията и природата, за чуждото и родното... "Незнаещата" Гергана превъзхожда "знаещия" везир, тя дори и не се стреми към познание, а докрай остава вярна на себе си, на родното и природното. Въпросът за просветата на българския народ отстъпва на въпроса за съхраняването на българското. Гергана е жертва на стремежа към просвета, жертва на Необходимостта, както забелязва Тончо Жечев в статията "Българският Одисей и истината за неговото завръщане"...
Лириката на Ботев надмогва революционното – тя е ориентирана не толкова към съвременността, колкото към вечността. Тя е предназначена не толкова да повдигне духовете на тогавашните борци за свобода, колкото да възвиси българския народностен и поетически дух.
Както "Изворът на Белоногата", така и лириката на Ботев имат здраво основание в съответните психически и духовни измерения на двамата творци. У Славейков – спокойна умъдреност, воля за живот, обективизъм... У Ботев – неспокойствие, извънмерност, воля за свобода и смърт, субективизъм... Погледът на Славейков е насочен предимно назад във времето: да не загубим ценното, което имаме. Погледът на Ботев – напред: да извоюваме ценното, което ни липсва.
И двете противоречиви позиции имат право. Духът на Времето дава право и на двете. Действителността показва: Славейков, който работи за духовното съзряване на българина, за премахването на роба в душата му, е прав, доколкото голяма част от българския народ се оказва неспособна да жадува и да се бори за свобода, незряла – да я заслужи. Ботев, който работи за извоюването на национална и политическа свобода, е прав, доколкото част от българския народ въстава срещу поробителя. Аргументите на Славейков идват предимно от здравия разум, а аргументите на Ботев – от волевата и страдаща душа /"но сърце, майко, не трае"/.
Славейков вижда и изгражда положителния образ на българина чрез образа на българската жена /Гергана/ – консерватизъм, уседналост, пасивна, миролюбива съпротива /родният дом, градинката – крепости срещу враждебното, чуждото/, стремеж към лична свобода, вярност на първото либе... Ботев вижда и изгражда положителния образ на българина чрез образа на българския мъж /баща и най-вече син/ – скитничество, активна, войнствена съпротива срещу враждебното, жертвоготовност, стремеж към общонародна свобода, изневяра на първото либе заради борбата...

За Ботев е валидна мисълта на Ф. Хебел: "Хиляди таланти разказват за това, което притежава епохата, но само гениалният пророчески ражда онова, което не й достига." Ботев създава образа на българина по свой образ и подобие. Този образ може да ни изглежда идеализиран, нетипичен, изключителен. Правдоподобен ли е той? Съществуването на Ботев и на неговата поезия го утвърждават и доказват. Те са изкупление за робското, страхливото, женственото у българина, за петвековните унижения и страдания, за кланянето на чужди идоли и отвръщането от родния бог. Христо Ботев и неговата поезия продължават да бъдат изкупление и до днес. Ние се гордеем с тях, защото виждаме в тях качества, които относително ни липсват. Ние слушаме, четем с вълнение словото Ботево, словото на Сина български и се молим: "Ботев, дай ни насъщното Слово, вдъхни ни Дух на свободолюбие, прости ни страховете, подлостта, дребнавостта, малодушието... и избави ни от лукавите демагози, продажници, лъжепатриоти!"...

Българското Възраждане се проявява чрез две основни, взаимносвързани същности – възраждане на българската духовност и възраждане на българската държавност. Тези две същности са могъщо изразени в Ботевата лирика /втората същност – като стремеж/. Фактът, че те могат да бъдат изразени по такъв начин /силно, страстно/, показва, че времето на възкръсване на България приближава. Ботев изявява – чрез слово и дело/ най-мощно волята /на/ България да бъде свободна и независима държава. Тази воля избликва "със страшна сила" не само защото е била потискана пет века. Тя избликва, защото е съществувала. Тя извира от далечното минало, когато е имало българска държава и по-назад – когато славяни и прабългари са се радвали на своята "дива" природна свобода. И от този извор Ботев я черпи. Затова поезията на Христо Ботев е връх през Възраждането /и не само/ – защото чрез магията на словото извиква, събужда за нов живот изконно българското, най-ценното, което е съществувало някога, при съграждането и възхода на българското...
Българският дух се възвисява най-вече чрез Ботевата поезия. Тя е естетически съвършена, единство на слово, душа и дух. Стихийността, бунтовността, революционността в нея не се налагат тотално, а са хармонично уравновесени – от силния лиризъм, чрез редуването на оптимизъм и песимизъм... Стихийността се овладява, укротява /"Но млъкни, сърце!"/ Бунтовността се потапя в пиянство /"Ще да пия напук врагу..."/. Революционността се смекчава, ограничава – не прераства в утопичност. В "Хаджи Димитър" и в "Обесването на Васил Левски" революционността е отминала – тя е потисната, угаснала. Вместо нея – съответно възпяване на героя и плач по героя, "омиротворение" и смирение, възвисяване на духа преди смъртта и безнадеждна скръб след смъртта. Оптимистичен и песимистичен поглед към жертвата. Зрелият дух на поета постига съгласие, единство с Природата...
Краят – "Обесването на Васил Левски" – се съотнася към началото – "Майце си". И в двете има скръб, безнадеждност, трагизъм. Но каква разлика! В "Майце си" Ботев се слива с лирическия "аз", за да изрази бурната, неуравновесената, болно страдащата душа на сина. Посоката на движение, стремежът са от сина към неговата майка, в чиито прегръдки той жадува спасение – смърт , индивидуален изход от враждебността на света, от попарената младост. В "Обесването на Васил Левски" поетът се дистанцира, не изразява пряко себе си, а изразява и изобразява скръбта на Майката /Родина, Природа/ към своя "един син". Посоката на движение, стремежът са обратни – от Майката към Сина. Конкретните майка и син са трансформирани в абстрактни образи-символи. Как се е стигнало до тази промяна, коя е подбудата за нея, активната й движеща сила? Подбудата е робството, липсата на свободен дух, на държавност. Синът е активният субект – този, който, движен от свободолюбие, надмогва индивидуалното, напуска сферата на семейно-интимното, по пътя на борбата и саможертвата израства в Дух. Това определя и промяната на конкретната майка в абстрактен образ /Родина, Природа/ и нейното отношение към Сина, който се е жертвал нея...
Синът се стреми към Майката, после към Бащата /в "Хайдути"/, докато самият се превърне в Баща, в Дух. След това Майката се стреми към него... Така в Ботевата поезия триединството Баща–Майка–Син образува цикъл, затваря се вечният универсален кръг, разкрит в движение...
Апостолът е назован като "един син". Но чий син? – На България. А той не е равнозначен на сина от "Майце си", "Хайдути", "На прощаване". Той е негово продължение на по-високо ниво. Вече синът е напуснал безвъзвратно конкретната си майка, извървял е пътя към бащата / към Балкана, към "духа свободен"/ и се е превърнал в Дух на България. Мястото на бесилото е пространство и владение на Духа – бесилото "стърчи", Апостолът "виси" във въздуха. Самото висене "със страшна сила" излъчва мощен дух... Плачът на майката-родина е плач безсилен, безнадежден – сякаш семейството е изгубило своя баща. Старци, жени и деца скърбят. За кого? – За сина на "старците", за мъжа на "жените", за бащата на "децата"... Баща, Син и Дух са в единство...
Пътят на Сина, устремен към саможертва за свободата на Родината – това е главното съдържание на Ботевото време и на Ботевата поезия. Достигнал връхната си точка –саможертвата – Синът-Баща оставя сиротно своето съвремие, своята Майка...
"Обесването на Васил Левски" е реквием за смъртта на "единия син", закономерен финал на Ботевата лирика. Словото е изречено. Остава да бъде извършено Делото. Остава другият "син" – самият Ботев – да изпълни "думи заветни", да загине "за правда и за свобода". После ще дойде и Освобождението...
Така – в началото бе словото. И словото беше у Ботев. След това – делото
/като "повторение" на словото/...
Ботевото слово идва от началото и се слива с вечността. То е идеално, съвършено, единно с българския народностен и лирически дух. То създава света и рая на българската поезия... Ботевите следовници ще се опитват да повторят словото му, да се върнат към него, да живеят и творят според Ботевото слово и дело, но няма да е същото – както в началото...

Марин Тачков
сп. "Летописи", брой 1/2, януари-февруари 1994 г.