П. Славейков е като брат на Яворов – „по-стар“ / от друга страна – „кръстник“ на Яворов/… Двамата наследници на Ботев и Вазов творят почти по едно и също време… Относно творческите личности – и при двамата съществува болест. При П. Славейков тя е в „началото“, а при Яворов – в края. При П. Славейков физическата болест е предпоставка за психическо /и „лирическо“/ здраве, а при Яворов физическото е последвано от от психическа /и „лирическа“/ болест, а в крайна сметка – от физическо накърняване, ослепяване, самоубийство…
П. Славейков преодолява страданието, премълчава, потиска вика на своето „аз“, а Яворов се стреми към страданието, мощно изразява себе си, вика: „Аз страдам!“… Славейков се стреми към „излизане навън“, към хармонично единение със света, към обективност… Яворов „се движи“ към затваряне в себе си, към откъсване от света, към субективност… И двамата са в един „кръг“, цикъл… При Славейков „делото“ поражда словото, а при Яворов – обратното…
Личната поезия повтаря преди себе си /преди да стане подчертано лична, ярко индивидуална/ „общата“ поезия – етапите, „възрастите“ на националната /и на световната/ поезия. Това „повторение“ може да бъде премълчано или непубликувано… В първите си поетически опити Яворов подражава на „първите стихотворци“, на Ботев, на Вазов /най-вече/ – за да усвои словото на предходниците / вж. стихотворенията „Напред!...“, „На родоските заточеници“, „В тъмницата“, „Пред тъмничний зид“…/
По-късно поетът изоставя тези стихотворения, не ги включва в стихосбирките си. .. Всъщност те са стихотворения на П.Крачолов. Същинското начало на Яворовата поезия е „когато П. Крачолов става Яворов“ – при публикуването на лирическата поема „Калиопа“ в сп. „Мисъл“… Това е значим факт, събитие в българския литературен живот тогава… Друга възможност за определяне началото на творческия път е първата стихосбирка. Още с първата си стихосбирка /“Стихотворения“, 1901 г./ Яворов изразява мощно своята поетическа същност… Силен е и финалът – последната стихосбирка „Подир сенките на облаците“ /1910, с поправки – 1914 г./. Тя е синтез и обобщение – включва и стихотворения от първата стихосбирка, и стихотворения от „Безсъници /1907 г./… За последна конкретна проява на Яворов в поезията може да се приеме поместения в края на последната стихосбирка цикъл „Царици на нощта“ – несъвършен и недовършен. Той е знак за угасване, за залез на творческата личност. Това показва, че Поезията е над Поета. След като поетът се осъществи в Поезията, той й става „излишен“ /може млад да загине, да се самоубие/…

В началото, а и по-късно, Яворов се стреми да прилича на Ботев, до повтори Ботевото слово /и дело/… Например в „Арменци“ /1900г./ са хармонично съчетани Вазовата песенност, приповдигнатост, патетичност и Ботевият „емигрантски“ дух, духът на свободолюбие и трагичност. Съществуват и конкретни словесни връзки с Ботевите „На прощаване“ и „В механата“:
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата – открит им е път…
Относно „Нощ“ П. Славейков пише: /в предговора към „Стихотворения“ на Яворов – 1904 г./: „Ако г. Яворов, в по-нататъшното си развитие излезе победител из борбата, която ни рисува в „Нощ“ /стр. 67/, в неговото лице ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изразител на националния дух.“ / цит. По Яворов, Събрани съчинения, т. , С., 1977 г., с. 392/. П. Славейков, навярно поради своята оптимистична нагласа, смята за възможно Яворов да „излезе победител“ от тая борба. В текста на „Нощ“ обаче липсват основания за такъв изход. В стихотворението няма равнопоставеност на двете сили – тъмното се налага над светлото, болното потиска /и завладява/ здравото… Пътят води към върха– самотата. И към гроба… Светлото е в миналото, а тъмното – в настоящето и в бъдещето /фъртуната „фучи, пророчествува сякаш, че тъй ще бъде и докрай“/…. Ситуация, състояние, които се повтарят: „все тая нощ! – все тоя сън.“… В „Нощ“ е разкрита невъзможността да се повтори Ботевото слово. Или – да се повтори, но с друг, с обратен знак. Лирическият субект в „Нощ“ лежи, но не „там, на Балкана“, а „между тия оголени стени“ /пространството е стеснено, приземено, демитологизирано/. Сърцето няма да „млъкне“, а „ще пукне – бий“. Личността ще умре, но не „за правда и за свобода“ – не в героичен и обществен, а в екзистенциално-индивидуалистичен план. И ще потъне в забрава. – Няма „да помнят, мене да търсят“, а „сестри и братя/ разпръснат щат се по света,/ забрави щат ме“… В космоса на Ботевата лирика има здрави семейно-родови връзки – с майка, баща и братя, с народ и родина /има комуникативност, общителност – дори с „глупци неразбрани“, с „идиоти“…/. В „Нощ“ тези връзки са разкъсани… Личността се е отчуждила. Завладяна е от „невярна болест“. Изгубени са жизнеността и здравето – в „Калиопа“ и др., извиращи от фолклорното и природното. Те ще се възвръщат рядко и частично – например в част от Яворовата любовна лирика, – за да бъдат пак атакувани, потискани от болестта… „Нощ“ – „Угасна слънце“… Яворов е станал поет-ботевоборец. С „Нощ“ Яворов сякаш се откъсва от българската традиция и сам става традиция, поставя „ново“ начало – в началото на века /1901 г./.
Личността обръща поглед към себе си. И всичко е в нея – родината, любовта, злото, страданието, животът… Отчуждена от света, не й остава нищо друго, освен да се опита да го побере в себе си… Яворов – да „повтори“ /да продължи/ Ботевото слово в полето на индивидуализма. – Това е движение от общественото и народностното към личностното, индивидуалистичното, движение към модернизма… Ботев-Вазов-П. Славейков-Яворов образуват своеобразен цикъл в българската поезия…
Предпоставките за горепосоченото движение са още в лириката на Ботев – мощното присъствие на Ботевата личност сякаш предопределя индивидуализма. Според М. Младенов /Хр. Ботев. Нови изследвания, С., 1990 г./ Ботев е модерен поет, предвестник на българския индивидуализъм и символизъм /особено с „Обесването на Васил Левски“/… Неслучайно Яворов в своя философско-поетически дневник, след като нарича Ботев „един ясновидец“ и „един Гений“, цитира началната строфа от „Моята молитва“:
О, мой боже, прави Боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…
Всеки следващ поет ще смята предходника си за недостатъчно съвременен или модерен… Вазов ще забележи, че в патриотичната поезия на Ботев можело да се види „патриота“, но не и „человека“…Кръгът „Мисъл“ пък ще обяви Вазов за „стар“… Така се изтъква различното и себеутвърждаващото, а не се вижда общото, подобното…
В „Поет и вдъхновение“ Вазов пише:
Отечество! Тез думи
за мен са сенки или глуми…
Аз търся нови идеали.
Към „нови идеали“ ще се стремят и П. Славейков, Яворов – за да продължат Вазовото слово…
В Ековете“ на Вазов:
… аз не намерих никой път
душа – душа си да излея/…/,
Душа да любя – да ме люби…
Така и Яворов:
Тъжно ми е. И да има
гърди – гърди си да притисна,
сърце, що с моето съгласно
да бий и чезне!... /“Нощ“/
Вазов /в стихосбирката „Звукове“ – 1893 г./ изповядва:
Два ангела има у мене
различни по сила, наглед:
единий се казва съмненье,
а другий – безумен полет…
И у Яворов има „две души“: „душата на ангел и демон“…
Това, което е загатнато, което се намира в „периферията“ на Вазовата поезия, става „център“, същност в поезията на Яворов…

Марин Тачков

ПП: Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…