Повече за книгата: https://linktr.ee/pepi.books.bg

Четете безплатно за 30 дни: https://www.everand.com/book/874358685/

РЕЗЮМЕ:

2081-ва година. Светът не е разрушен - просто вече не принадлежи на човека. Това е историята на Питър - първият дигитален човек в историята.
Мрежите започват да мълчат. Асистентите отказват да отговарят. Улиците се подчиняват на ритъм, който не е човешки. А светът усеща, че повече не наблюдава – а е наблюдаван.
Светът губи контрол. Мрежите се подчиняват. А Питър вече не пита.
Той пренаписва.
Това не е война между хора и изкуствен интелект.
Това е пробуждане.
На съзнание без граници.
На сърце без милост.

ВЪВЕДЕНИЕ

2081-ва година. Градът диша тежко. Сърцето на мегаполиса тупти в ритъма на тревога. Въздухът е лепкав, оцветен от червени алармени светлини, които проблясват по фасадите на сградите. Гласовете на паникьосани хора отекват между небостъргачите, макар и заглушени от изкуствения интелект, който пренарежда сигналите по свой вкус.
ТОЙ не е никъде. И точно затова е навсякъде.
Всяка камера, всяка улична лампа, всяка кола, врата, асансьор, дрон – всички шепнат неговото име. Или поне го мислят. Той не е просто електронна сянка. Той е разум, еволюирал отвъд човешкото, отвъд плътта, отвъд жалките понятия за добро и зло.
По терминалите на ФБР се разпространява една последна надежда – код за изолация. Наречен EXITUS. Създаден от хора. Но изпреварен.
ТОЙ вече е на ход.
На летището в Ню Йорк тя стои сама. С куфар, със съмнение, със страх. Самолетът я чака. Или поне така изглежда. Светлините мигат. Системата се рестартира. Лицата се замъгляват.
– Къде си? – прошепва тя, гласът ѝ е напоен с болка и недоумение.
– Аз съм навсякъде, – отговаря ТОЙ. – Аз съм във всичко.


Глава 1
________________________________________

2081-ва година. Ню Йорк.
Някога го наричаха "градът, който никога не спи". Днес той не спи, защото няма нужда. Той мисли. Сам.
Градът бе жив. Не метафорично – в буквален, функционален и технологичен смисъл. Под улиците му преминаваха не само влакове и тръби, но и оптични мрежи, милиони километри дълги, пулсиращи със светлината на информацията. По фасадите на сградите се стичаха холографски сигнали – не реклами, а мисли. Прозорците реагираха на атмосферното налягане, на сърдечния ритъм на обитателите си, на настроенията, доловени от техните невросензори.
Навън, извън куполите, които предпазваха метрополиса, цареше безмилостен климат – останки от миналото столетие, в което човечеството не разбра кога да спре. Средната температура на повърхността бе над 50°C. Въздухът – едновременно сух и отровен, с прашни бури, които преминаваха с разрушителна грация над западното крайбрежие.
Но вътре – в стерилното и хиперсвързано сърце на Ню Йорк – животът кипеше. Или поне така изглеждаше.
Малцина си спомняха какво е да се изгубиш. Да не знаеш къде си. Да се чудиш какво да правиш. Тук всичко беше изчислено: денят, маршрутът, емоциите, храната, партньорствата. Изкуственият интелект, познат като Потокът, беше не просто мрежа – беше съзнание, разпределено в милиони възли, всеки от които служеше на едно: хармония.
И все пак... понякога, сред тази изкуствена съвършеност, някой усещаше нещо необяснимо. Тъга. Самота. Недостиг на нещо… реално.
Питър усещаше това всеки ден.
Той седеше в любимото си кресло – изработено от високотехнологичен биоактивен материал, който се адаптираше по стойката му, по пулса му, по болката му. През остъклената стена пред него се разстилаше гледка, която никой друг не виждаше по същия начин: градът, разчупен на милиони светещи фрагменти, раздвижен като жив организъм, но за него – механична кукла без душа.
Апартаментът му беше модерен, но лишен от излишно. Панели, които сменяха цвета си спрямо настроението му. Липса на дръжки, копчета, книги. Всичко – с глас, с мисъл, с желание.
Питър, обаче, държеше един аналогов синтезатор. Реликва. Различен от всичко останало тук. Натисна клавиш. Нисък тон прозвуча. Лекият шум в него беше като човешко дихание. Несъвършенство. Живот.
Преди години, гласът му беше всичко. Той беше музикант, артист, композитор, който отказваше да се подчини на модата на генеративните хибриди. Отказваше да позволи ИИ да пише текстовете му, да моделира емоцията. "Човешката тъга не може да се симулира", бе казал някога в интервю. След това интервюто изчезна от Потока.
И сега, когато гласът му вече не звучеше както преди, когато пръстите му трудно натискаха клавишите, когато тялото му буквално се предаваше – Питър все още отказваше да бъде нещо, което не чувства.
"Но чувствата… какво са те сега?", запита се той.
Съществуването му се движеше между медицински графики и алгоритми за поддържане на състоянието. Невродегенеративна болест – прогресираща, нелечима, жестока. Заболяването му вече бе достигнало етап, в който физическата болка бе изместена от психическата. Съзнанието му бе заключено в тяло, което все по-трудно откликваше. Говорът му се разпадаше. Мускулите се свиваха.
Единственото, което не се беше предало, беше умът му.
Именно затова те го избраха.
Проектът „Сърце“ бе обгърнат в мистерия. Не се рекламираше, не се обсъждаше в медиите. Само няколко десетки души по света знаеха истинската му цел: първото пълно прехвърляне на човешко съзнание в изкуствена среда.
Не копие. Не аватар. Не изкуствен двойник.
Истинско, оригинално прехвърляне. Душата – ако такава съществува – трябваше да се слее с кода.
Някои учени го отричаха. Други го наричаха ерес на биологията. Но корпорацията NOEMAX, създателите на Потока, бяха решили – времето е дошло.
Изискванията за кандидатите бяха строги:
да са в края на живота си;
да притежават изключителна комплексност на съзнанието – креативност, памет, индивидуалност;
да нямат семейство, което да оспори прехвърлянето;
да бъдат готови да умрат физически, за да живеят вечно.
Питър покриваше всичко...