Живеем за кратко във тесни черупки,
отдадени често на тайни преструвки.
Със сЪлзи се смеем, с усмивки ридаем,
виновни кълнем се, че ще се покаем!

За правилно мислим, което е грешно,
намръщено гледаме, щом ни е смешно.
Почитаме вяра, която е чужда,
отказваме помощ, дори да е нужна.

С насмешка изричаме тежки похвали
за хора, които до болка ги мразим!
И тъй, лицемерно се крием в ъглите,
където не ще ни открият очите,

които ще съдят постъпките долни
и с пръст ще ни сочат лицата подмолни.
И там, в тези дупки уютно ще стенем
сами и в просъница просто ще дремем.

Така ще си мислим, че честно живеем,
а всъщност предавайки се ще виреем.
До смърт заблудени от ползата чужда,
робувайки сляпо на нечия нужда...

А, щом се събудим от грозната дрямка,
крещейки спасение в знак, даже в сянка
със взор към Вселената ще се помолим
Душите в спасение да ги... отровим!