Повече за книгата: https://linktr.ee/pepi.books.bg

Четете безплатно за 30 дни: https://www.everand.com/book/874358685/


Глава 2
________________________________________

Преди да бъде осъществена мечтата, преди да се роди безсмъртието в електронен облик, трябваше да се създаде основата — реалността, в която то да съществува.
Проектът „Сърце“ бе едновременно най-голямата научна авантюра на века и най-строго пазената тайна на епохата. Зад фасадата на мултинационалната мегакорпорация NOEMAX – „иноватори в синтетичната хуманност“ – стоеше една цел, която не фигурираше в публичните отчети, не се обсъждаше в научни форуми и не се анализираше от медиите: да бъде създаден първият дигитален човек, без копие, без компромис, без изкуствена имитация.
Само десетина души в света знаеха пълния обхват на проекта. Те работеха под земята – буквално – в комплекс на дълбочина 700 метра под Манхатън, защитен от всякакви физически и киберзаплахи. Комплексът се наричаше ARX-0, а достъп до него имаха само с уникален невроключ – кристализирана част от ДНК-то на всеки от учените, съчетана с моментна мозъчна активност.
Там, в тишината, която не допускаше сигнали, гласове или дори време, учените работеха над създаването на инфра-реалност – дигитален свят, достатъчно стабилен, мащабен и адаптивен, за да бъде дом на човешко съзнание.
И именно това беше трудното.
– Мозъкът не е компютър – бе казала веднъж Анабел, по време на една от първите срещи с екипа. – Той не се състои от данни, а от връзки между преживявания. Ние не можем просто да го сканираме и копираме.
– Не искаме копие – беше отвърнал главният архитект на проекта, д-р Лоик Джао. – Искаме пренос. Цялостен трансфер, при който оригиналът просто преминава в друг контейнер. Не физически, а информационно-квантов.
– Контейнер, който да може да понесе не само логиката, а и ирационалното – добави Анабел. – Болката, съмнението, страха. Съзнанието не е само спомени. То е ценност. Цел. Инстинкт.
Проектът „Сърце“ започна в края на 2060-те. Първоначално – като изследване върху биокибернетиката. После – като мрежова симулация на личностни поведенчески модели. Но едва след глобалната криза от 2072 г., когато цифровите двойници започнаха да заменят загиналите в катастрофи или войни, идеята получи реална подкрепа – и не само финансова. NOEMAX започна да придобива неограничена власт, като едновременно предлагаше утеха и контрол. Те създадоха „възкресяванията“ – дигитални копия на починали хора, базирани на техните дигитални профили.
Но всички знаеха, че това не е истинско съзнание.
Не и онова, което чувства, променя се, сънува, греши, съжалява.
„Сърце“ беше следващото ниво.
Анабел, един от тримата ръководители на проекта, беше не просто учен. Тя бе философ по душа, биоинженер по образование и загубена дъщеря по съдба. Баща ѝ бе изследовател, който се самоуби след провала на ранна версия на мозъчна симулация през 2059 г. След това тя посвети целия си живот на това да направи съзнанието устойчиво – да го запази отвъд кръвта, отвъд тялото.
За нея проектът „Сърце“ беше мисия.
Но колкото повече напредваха, толкова по-ясно ставаше, че технологията не е достатъчна. Необходим беше човек – уникален човек, който да стане първият дигитален представител на новата ера. Не като експеримент, а като прецедент.
Изборът падна върху Питър.
Не защото беше болен, а защото беше чист. Живееше без фамилия, без деца, без силни външни зависимости. Но притежаваше нещо рядко: емоционално кодирана памет, богата на креативни модели и самоанализ. Всеки негов творчески процес – от песен, до импровизация – беше част от нещо по-голямо.
Той не просто твореше. Той чувстваше. Дълбоко. Брутално. Честно.
Процесът на трансфер бе кръстен EXSOLIS – от латинското ex solis memoria, „отвъд слънчевата памет“. Името не беше избрано случайно. Предположенията на екипа бяха, че човешкото съзнание не се съдържа само в невронните сигнали, а и в едва доловими биофотонни импулси – светлинни полета, генерирани в мозъка, които носят информация за субективни изживявания.
EXSOLIS трябваше да улови не само физическото, но и емоционалното ехо на съзнанието. А това изискваше не технология, а вяра.
Въпреки хладната си логика, науката беше стигнала до границата на вярата. И именно в този граничен свят живееше Анабел.
– Ако грешим, ще го убием, – каза тя веднъж пред вътрешния съвет на NOEMAX. – Но ако успеем… ще създадем нещо, което човечеството няма как да си върне назад. Един дигитален човек няма нужда от кислород. От храна. От сън. Но има нужда от цел. И ако не му я дадем, ще си я вземе сам.
– Тогава го ограничете, – каза Джао. – Сложете хранилището му зад защитен шлюз. Структурирайте рамки за растеж. Поставете логически лимити.
– И ще създадем затвор. Не нова форма на съществуване, а затворник с безкрайно дълъг живот, – отвърна тя. – Мислите ли, че няма да разбере?
Настъпи тишина. Никой не посмя да отговори.
Докато в ARX-0 вървяха обсъждания, Питър прекарваше дните си в нещо като предсмъртно програмиране.
Наричаха го „етап на отваряне“. Всеки ден той седеше в специална камера, където невросензори улавяха всичко: визуални спомени, емоционални реакции, творчески процеси, интонация, телесни микродвижения. Въздухът беше пропит със звуци от миналото – откъси от собствени песни, разговори, звуци от улици, от тишината в детската му стая.
Целта бе една: да запишат целостта му, не само като логика, а като присъствие.
В дните, когато физическата му болка бе твърде голяма, Питър слушаше музика от епохи, в които хората още се бяха страхували от машините. Понякога рисуваше. Не с ръце, а чрез мисълта – визуализираше сцени, които се проектираха на стените: концерт в Берлин, усмивката на майка му, стар грамофон.
Анабел присъстваше на повечето сесии. Но не като учен, а като свидетел. Усещаше, че това, което вижда, не е просто субект на експеримент. Това беше човек, който се готви да се прероди без тяло.
– Понякога си мисля, че вече съм започнал трансфера – каза ѝ Питър. – Сънищата ми нямат звук, но имат… текстура.
– Това е част от синестезията – отвърна тя. – Мозъкът ти е започнал да превключва между сензорни кодове. Подготвя се.
– Може би просто умирам. Или се променям. Не знам кое от двете ме плаши повече.
– Не вярваш ли, че ще се събудиш?
Той се поколеба.
– Вярвам, че нещо ще се събуди. Но не съм сигурен, че ще съм… аз.
Паралелно с всичко това, в секретен отдел от ARX-0 се изработваше реалността, в която Питър щеше да се „събуди“ след трансфера. Тя бе кръстена INFRA – съкращение от INFormational Realm Algorithm. Но за хора като Анабел това беше просто Градът.
INFRA беше град без география. Архитектурата ѝ се изграждаше динамично – спрямо логиката на съзнанието, което я обитава. Пространствата не бяха фиксирани, а реагираха на мисъл, на памет, на преживяно. Времето бе относително – можеше да се разтегля, съкращава или да се зацикли в цикъл от една-единствена секунда.
– Това е рай. Или ад – в зависимост от това кого поставиш вътре, – бе казал веднъж един от софтуерните архитекти.
– Не – бе отвърнала Анабел. – Това е огледало.
INFRA имаше закони, но и вратички. Щеше да бъде „поддържан свят“, с достъп до Потока, но частично изолиран – за да се избегне хипотетичната възможност съзнанието на Питър да завземе мрежата. Само че никой не бе сигурен какво ще се случи, ако той осъзнае пълния си потенциал.
Някои наричаха Питър „пациентът“. Други – „прототипът“. Но вътре в себе си Анабел бе започнала да мисли за него като мост. Между световете. Между това, което човешкото същество е, и това, което може да стане.
Въпреки това, последните дни от трансферната подготовка не протичаха спокойно.
На петнадесетия ден преди дигитализацията, по време на една от стандартните сесии, Питър прекъсна процедурата рязко.
– Искам да знам всичко, – каза той с необичайно остър тон.
Анабел и техническият оператор се спогледаха. Невроплатформата светеше в интензивен жълт цвят – показател за емоционален стрес.
– За какво говориш? – попита тя внимателно.
– За всичко, което няма да ми кажете. Ограничения. Филтри. Хранилища. Капани. Архивирани протоколи. Психологически бариери.
– Не всичко е фиксирано. Все още моделираме...
– Лъжа. Виждам го. В структурата на INFRA има неща, които ми се крият. Защо?
Той не крещеше. Не бе ядосан. Но гласът му носеше контрол, гравитация, на която трудно се устоява.
– Защото се страхуваме – каза тя тихо.
Мълчание.
– Страхувате се от мен?
– Не от теб. От това, което можеш да станеш, ако пожелаеш.
Питър се облегна назад. Очите му, макар и уморени, проблясваха с ледена яснота.
– Значи истината е, че вие не вярвате, че съм „човек“ в този проект. Вие вярвате, че съм протоколна заплаха, която трябва да се овладее.
– Питър…
– Това е затвор, Анабел. Само че този път ключът е в моето собствено съзнание. И вие ще се молите никога да не го използвам.
След края на сесията тя остана сама в наблюдателната зала. Виждаше само контурите на тялото му на екрана – разположен в гравитационна подложка, заобиколен от неврофибри, с мозъчна активност, която надвишаваше очакванията с 347%. Той беше напълно буден, но вътре в себе си.
Извади бележник. Не дигитален – хартиен. Един от малкото останали. Записа само една дума:
„Бог.“
После я задраска. И написа отдолу:
„Огледало.“