Знаем, че лирическото слово на Яворов е пророческо. То е стремеж към любов, страдание, смърт – и те се сбъдват. Яворов се вижда в смъртта и отвъд нея /в „Нощ“, „Зов“, „Предчувствие“, „Смъртта“, „Ще дойдеш ти“, „Въздишка“…/, вижда смъртта в настоящия живот /“Маска“/. И сякаш предчувства връзката между жената и своите страдания и смърт:
Душата ми, жена, душата ми бе храм
На смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там!
/Проклятие“ – 1907 г./
Известно е името на жената – Лора, – с която Яворов ще извърви пътя любов–рана /страдание/-смърт:
На смърт е моята душа ранена,
На смърт ранена от любов…
/“Стон“ – 1906 г., озаглавено „На Лора“ през 1914 г./
Другото име на жената /още девойка/ – светлата страна – е Мина. С Лора Яворов продължава пътя, по който е тръгнал с Мина. Мина е идеалът, Лора – действителността. Мина е поезията, Лора – животът /и смъртта/. Пътят на Яворов с Мина също завършва със смърт – смъртта на Мина. А нейната смърт води до края на Яворовата поезия – след 1910 г. Яворов престава да твори поезия. Обожествената Мина – „блага вест“, която не се сбъдва…
Трагичният край на Яворов е предсказан от неговата лирика. Той е „повторение“ на Яворовото слово…
Да се вслушаме и в тази вълшебна „Въздишка“ /1906 г./:
На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори —
душата ми самотна и нейната печал…

Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ —
душата вече мъртва — и гробният й мир.

Тук „гаснещият ден“ е символ на живота, а „скорошната нощ“ – на смъртта.
В стихотворението няма ни един глагол – и това внушава покой /“гробен мир“. Ако има движение /едва доловимо/, то е в прехода от едно състояние в друго /подобно/ – от „гаснещия“ живот към „скорошната“ смърт и към настъпилата „вече“ смърт… Същински израз на движение е само оная предсмъртна „въздишка“ – „въздишка на зефир“ – полъх на вятър в „храсти оголели“… Каква дума – въз-дишка! Близка до издъхвам“. Свързана с „душата“ /“самотна“ и „вече мъртва“/. Въздишката излиза от душата и душата /човекът/ умира… „Крилата“ – символ на волното движение – са „отпуснати“, безсилни…
В първата строфа все още има живот. Има „аромат от рози“, но те са „покъсани без жал“… Има и песен, но тя е песен на лебед – „все болен от зори“. „Песента“ е равнозначна на „печал“. А тази „печал“, пренесена отново към обективното /от „душата“ към нощта/, повторена в началото на втората строфа, е тиха. И в това утихване или в тази тишина прозвучава една „въздишка“, с която се затваря цикълът „песен“–„печал“–„тиха печал“–„въздишка“. Този цикъл е разположен в средните четири стиха, а в рамката на началните и последните два стиха – нито звук… Въздишката присъства не само като образ, тя има свое звукоподражателно съответствие, тя е звуково възпроизведена – „Ах…“. Това „Ах“ е център на творбата, то е единственият изразителен елемент /останалото е изобразяване/. То е единственото, което се изтръгва от поета – израз на неговата душа, излизащо от душата му – въз-дишка. Именно след нея поетът разкрива видението на смъртта, изобразява настъпващата смърт и настъпилата смърт…
В цялото стихотворение има плавно, постепенно движение към смъртта – чрез подобността на образните елементи. Освен съответствията вътре в строфите, първата строфа съответства на втората, дори препинателните знаци се повтарят… Това, което си отива /денят, животът/ и това, което идва /нощта, смъртта/, са близки, дели ги само една „въздишка“…
Всеки стих от първата строфа е подобен на съответния си от втората строфа /по значение и по структура/. Най-общо: първите стихове са със значение на „време“ /“На гаснещия ден прощалните зари“ – „Ах, тихата печал на скорошната нощ“/, вторите – със значение на „растителност“, „цветя“ /“и аромат от рози, покъсани без жал“ – „и в храсти оголели въздишка на зефир“/, третите – със значение на животински свят, птици /“на лебед песента, все болен от зори“ – „широките крила, отпуснати без мощ“/ и четвъртите – със значение на човек, душа /“душата ми самотна и нейната печал“ – „душата вече мъртва – и гробният й мир“/. Образува се един поетически космос. Един живот, близък и водещ до смъртта…
Финалът на това огледално и циклично стихотворение е акцент върху „гробния мир“ на „душата“ – към който тя се стреми и който е изход за нея… Тази чудна Яворова „Въздишка“ – тиха печал, съжаление, спокойно смирение спрямо смъртта…
Част от Яворовите стихотворения са път към Яворовата трагедия и смърт – и тази мисъл е повторение на основната мисъл на д-р К. Кръстев в статията му „Орисията на Яворова в неговите песни“ / Д-р Кръстев – Етюди. Критики. Рецензии. С. 1978 г./. В тази статия авторът разкрива дълбоки връзки между някои стихове на Яворов и орисията на поета в последната година от живота му, след самоубийството на Лора. Д-р Кръстев е виждал ослепелия и рухнал поет, чел му е /по молба на Яворов/ негови творби… Оттук – сравнението и „поразителните“ съответствия между стихотворенията и вида, състоянието на поета „сега“. И определянето на тези стихотворения като „ясновидство за нещастието, което го чака“ – „слепец пробуден, сляп от века и навек“ в „Песента на човека“, писано през 1907 г. /с. 355/. Д-р Кръстев отбелязва, че „Може би“ „свършва с няколко стиха като че ли написани в п о с л е д н а т а година от неговия „живот-смърт…“ – „и сляп отдавна! – Може би.“ /с. 356/. А в „Без път“ – „не зная дали ослепях“ /с. 356/… След като цитира друг откъс, знаменитият литературен критик намира, че този откъс е „едно физиологически точно описание на болния поет!“ и открива в „Без път“ съответствия на онова състояние, в което е Яворов „пет-шест години след написване“ на това стихотворение, след смъртта на Лора /с. 357/. Привежда цитат от „Възход“ – „и слепея“ /с. 360/. И в „Пред щастието“ Яворов пророкува – „От блясък аз ще ослепея“… Относно „Угасна слънце“ д-р Кръстьо Кръстев отбелязва, че то „като да е писано в 1914 г.“ /с. 369/ Образът на угасналото слънце се повтаря в „Може би“ и в „Без път“…
В статията „Певец на душевни бездни“ д-р Кръстев цитира Яворовите думи: „Всеки копнее за смърт, само че се бои от нея. Аз най-подир се пребоях , цамбурнах се вътре, но една вълна ме изхвърли навън – за какъв ли ужас, боже мой! – ето тълкуванието, което Яворов даде, когато прочетох тия три куплета от дивната песен“ /с. 369/ – става въпрос за стихотворението „Нирвана“…
И все пак Яворов се „пребоява“ още веднъж и се хвърля – вече безвъзвратно – във „вечните води“. Смъртта – последен индивидуален изход /начин/ за преодоляване на страданието и болестта…

Марин Тачков

ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…