„Сън за щастие“ е като въведение към поезията и поетиката на символизма. Стихосбирката на П. Славейков е близка, сродна на лириката на символистите – със съзерцанието, със „затвореността“, с музикалността, с някои образи и мотиви, с наличието на символи… „Сън за щастие“ е утрото, което предчувства вечерта и нощта на символизма… Стихосбирката на П. Славейков е смътен „сън за символизъм“, а лириката на символистите – болен спомен за „съня на щастието“…
Този сън е „недосънуван сън“, защото духът се е събудил в /от/ кошмарите на нощта, потънал е в съмнения. Защото „в свойта вяра сам не вярвам аз“ /“Аз искам да те помня все така“ – Дебелянов/… На душевната хармония и здравето в „Сън за щастие“ се противопоставят душевната дисхармония и болезнеността в поезията на символистите… На Славейковото спокойствие се противопоставят безпокойството и трагичната отчужденост на символистите. „Спи езерото…“ /в „Сън за щастие“/ – „Спят вечните води /…/ и бродим ний наоколо безсънни“ /в „Нирвана“ на Яворов, „белостволи буки/ над него свождат вити гранки/ и в тихите му тъмни глъбини/ преплитат отразени сянки.“ /“Спи езерото“/ – „но в тях се не оглеждат небесата звездни“, „над тях се не навеждат хоризонти мрачни“ /“Нирвана“/…
И в поезията на Дебелянов и Лилиев съществуват словесни съответствия с обратен смислов знак на част от „Сън за щастие“:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта… /“Сън за щастие“/
В „Тихата бащина стряха“ на Лилиев:
Още зори незорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи…
„Пътят“ се превръща в „пустиня безбрежна“. Тихото, свежо и светло поле се превръща в пусто и мрачно пространство в стиховете на Лилиев: „Ридаят скръбни ветрове“, „забравени полята спят…“, „напразно морен ти зовеш/ утехата на глъхнал звън/ и недосънувания сън/ на своя нероден копнеж.“

В първата част на Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня“ пространството е пределно символично /подобно на пространството в „Нирвана“/:
И там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан…
/…/
В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса…
/…/
Поезията на символистите символизира другата страна на пътя – пустинята, другата страна на полето и простора – затвореността /в „кулата“, в „замъка“/. П. Славейков пази здравото равновесие между себе си и света, спокойно „върви по полето“. Но от него започва изкачването нагоре – към върха. А „връх е – самота“ – Яворов, „Песен на песента ми“ /“аз“-ът заключва света в себе си/. Върхът е пустиня. Или бездна. От върха до бездната е разпнат духът на символистите. Те не могат да останат на върха, да се задържат, защото са неспокойни, вечно търсят – „все страданието, може би“ /Яворов – „Аз страдам“/. Техният път слиза „надолу, все надолу“ /Яворов – „Падение“/ – да отпият от „вечните води /или нагоре – да „изгорят“ в небесата/. Или да достигнат до „успокоената Гора“ /Дебелянов/, да достигнат до „полето“ /Лилиев – „Полето ме посреща като син“/… Отново „полето“ – но от другата страна на „върха“. За да се затвори цикълът, за да изпее Лилиев „лебедовата песен на българския индивидуализъм“ /сп. Тончо Жечев – „Безподобният Николай“/…
Яворов – с неговата трагична смърт – е изкупителна жертва на символизма и индивидуализма. Той сам се жертва, умира от собствената си ръка /след възгласите на тълпата: „Разпни го! Разпни го!“/. За да се устреми към небесния покой, към небесната любов… И за да се сбъдне Словото…
Нужна е още една жертва – Димчо. Неговата смърт е спокойна, не толкова драматична – сред полето, сред простора, в окопите на войната. Неговата смърт сякаш е свързана с излизането на индивидуализма от себе си, с отварянето му към хората и света. Със „суровата вярност на дълга“, с възвръщането към „земята майка“ и „земната любов“ /“Тиха победа“/. Преди смъртта поетът е „светло примирен“ /“Тиха победа“/. „Спокоен“, макар и все така сам – в „Сиротна песен“… И в по-ранната поезия на Дебелянов има предчувствие за смъртта. Пътят е от любовта към смъртта – от „ще дойде тя, ще дойде тя“ / в „Утро“/ към „дебне в мрака, дебне – Тя!“ /“Под сурдинка“/. В първия случай „тя“ е любовта, а във втория – смъртта…
Лилиев ще остане „жив мъртвец“ – поетът ще замълчи, след като прави обобщение и равносметка на „наший дълъг ден“ – на пътя на индивидуализма и символизма. Яворов – „В часа на синята мъгла“, – „пребродил своя ден“, се обръща с проста молба към децата – да си спомнят за него… В „Под сурдинка“ на Дебелянов “пристъпя“ „часът на черните итоги–/ на разкаяние и срам“… Ето и Лилиевото слово:
Какво ще кажем ние на младите сърца?
Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,
и ето ни безродни, и ето ни сразени,
пронизани от знойни тропически слънца.
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва живий пламък на живата вода…
/“Като утеха сетна проблясват небесата…“ – 1820 г./
Българските символисти не изразяват в поезията си самочувст-вието на големи поети, проявяват скромност, дори чувство за мало-ценност. За Яворов думата „слава“ /“Славата на поета“/ е „странна ду-ма“, „обидна и жестока глума“. Димчо ще си отиде от света „спокоен като песента, навяваща ненужен спомен“. А в края на „Като утеха сетна проблясват небесата“ Лилиев заключава:
И плахите ни мисли, и плахите ни песни
всред вечната забрава без ек ще отзвънят.
Колко странно е това скептично отношение към себе си, към собс-твеното слово, сравнено със здравото Вазово самочувствие: „мойте песни сЕ ще се четат!“… Не, песните на символистите не са „празни“, няма да потънат „всред вечната забрава“. Те са и ще бъдат…
Но в конкретен литературноисторически смисъл словото на симво-лизма не може да се повтаря до безкрайност. То постига своите върхо-ве, осъществява се и относително се изчерпва, носейки в себе си заро-диша на новата поезия /например според Далчев последните, „фрон-товите“ стихотворения на Дебелянов поставят началото на „новата“ българска поезия – с наличието в тях на „реализъм и предметен стил“/…
Дебелянов и Лилиев, устремени към музикалността и съвършенст-вото на лирическото слово, достигат до тишината. Защото музиката се ражда в тишина, родее се с нея и може би идеалната музика е /в/ тишината…


Марин Тачков
Сп. „Пламък“, бр. 11–12, 1992 г.
ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…