Заставам на височина и занемявам,
но не е на едно и две места,
такава красота ме заслепява-
величие на наша планина.

Премного хубаво. Размах на Бога.
Очи не мога да откъсна аз.
И свят видях, обаче хич не мога
да кажа: по- красиво е от нас.

Където по България да шетам-
все нови и различни чудеса.
Земя от Рая. Аз като комета
не път пътувам, по душа летя!

Изгубеното - българско го считам
и там разнасям част от обичта.
И не спестявам своята възхита,
че там е също моята страна.

Не е проблем да седна на раздумка
и да си разменим по топлина.
Че вси сме ангели от Бога тука
и сме погалени от светлина.

Природа и човек едно сме цяло.
И, ако някое се нарани,
то сякаш сме ранили свое тяло,
сами сме си докарали злини.

Немея, казвам ви, докрай немея
и заслепена съм от красота.
Отново искам тука да живея,
когато пак в света се преродя!


1 октомври 2025г., София
Росица КОПУКОВА