Гео Милев трябва да премине през болестните лутания на модернизма /като опит за разграждане, разрушаване на „естественото“ слово/, за да осъзнае нуждата от възвръщане към „здравето“ – нуждата от „оварваряване“ на поезията. Тази необходимост е свързана с обществено-политическия живот – с отрезвяването след войните, със септемврийските събития през 1923 г. Колкото Словото стои по-близо до живота, до действителността, толкова то е „по-здраво“…
През 1921 г. Вазов умира. Но през 20-те г. се възражда „вазовостта“ като отношение на словото към действителността. Това повтаряне-продължение на „вазовостта“ е на ново равнище.
Най-близък до Вазов е Хр. Смирненски – с патетично-революционната си поезия, писана „по повод“, като „повтаряне“ на събития и личности, с реалистичното и социално-критичното си отношение към действителността…
По-нататък – поезията на „септемврийските“ поети /Г. Милев, А. Разцветников, Н. Фурнаджиев. При тях вазовостта е по-прикрита. Липсва непосредственото, страстното отразяване на събития и личности. Функционални са мисловните, културните алюзии …
/…/
Още по-нататък в отношението на словото към действителността отива лириката на Далчев. Тя се отнася вече не към значими събития и личности, а към обикновени житейски, дори делнични неща – „приземяване“ на лириката като контрапункт на въздигането й при символистите. Тя е тържество на възможността от малки, дребни неща да се твори културна / „учена“ – сп. В. Василев/ поезия. Но и одухотворяване на нещата /предметите/, достигане до нов интелектуално-философски синтез, до ново стъпало / след Ст. Михайловски, П. Славейков, П. Яворов/…
Българската лирика е вече доста школувана, зряла – отминала е младостта, преодоляна е „болестта“ /относително/. Трябва да се живее /да се чете/, за да се открие улегналата житейска мъдрост на още младия Далчев:

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта
/“Но божията безсърдечност
не ме наказа със любов.“ – Лилиев/
И аз загубих зарад книгите
живота и света.
/“Книгите“ – 1926 г./

Четенето, добиването на културност е свързано с лишаване от „живота и света“…
Макар че „сякаш аз не съм живеел никога“ /Повест“/, у Далчев побеждава волята за живот. В „началото“ /на индивидуализма/ К. Христов избира живота:
Защото ме е страх, че младост мина,
преди да съм живял…
„Прости!“ – първи вариант/
„Безкрайна жал и жив мъртвец“ на Лилиев завършва:
Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!
Като повтаряне-продължение на това звучи началната строфа на Далчевата „Молитва:
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години.
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!
/…/
Далчевата „Молитва е отдалечаване от „Моята молитва“ на Ботев, която е жажда за героична смърт. И отдалечаване от Яворовия болезнен, мистичен копнеж по смъртта. Съвършеното Далчево стихотворение е след тях, следва ги. То е копнеж за простота – за повтаряне /“научи ме пак на простота“/ – възвръщане към детството, към „здравето“. Молитвеното слово на Далчев се стреми към отъждествяване с „невинното дете“, с „простите“, „с всички хора“. Стреми се към сливане с живота – бягство от смъртта…
/…/
Вапцаровата лирика е практическо осъществяване на желаното от Далчев – „И без свян да мога да говоря/ с простите на прост неук език“ /което пък отвежда далеч назад към Паисий…/. Вапцаров „смесва“ говоренето и писането – пише почти така, както се разговаря /“както просто го пее народа“/. И достига до предела на разговорността и простотата – едно ново стъпало в българската поезия. Понякога Вапцаров сякаш прекрачва този предел. Да речем – в стихотворението „Ботев“. Поетът осъзнава невъзможността да се пише за Ботев – да се повтори Ботевото слово. Добре, но се оказва, че работникът смята обратното и учи поета как да пише за Ботев: „Повзри се в живота/ и ето ти Ботев,/ и ето ти цяла поема.“ „Просто и логично“ – по вапцаровски. За вярата няма невъзможни неща.
Българската лирика – тръгнала към „вяра“, „оварваряване“, “оздравяване“, „опростяване“ – стига до „чертата“ чрез лириката на Вапцаров. Той завършва това движение, този цикъл, в чието начало можем да поставим Смирненски и Г. Милев…
Вапцаров се опитва да повтори-поправи Яворовото слово. Например чрез „Не бойте се, деца!“ Това заглавие е като контаминация на Яворовото заглавие „Не бой се и ела!“ и на Яворовия стих „Деца, боя се зарад вас!“… Стихът от Вапцаровото стихотворение „Доклад“ „аз страдам!“ е повторение на Яворовото „Аз страдам“, но в друг контекст, преосмислено – от индивидуалистичен в обществен план… Заглавието „Песента на човека“ /Яворов/ се трансформира в „Песен на човека“ /Вапцаров/, а в нея – „песен“ на „човека“. Яворовата песен е индивидуалистична, затворена в себе си /“ек“ „от своя зов“ „в заключена тъмница“/, а Вапцаровата „песен“ /и песента на неговия „човек“ – отворена навън и напред във времето, оптимистична…
Много по-добре, съзвучно, Вапцаров повтаря словото на Г. Милев /в „Септември“/. У Г. Милев: „Страхливо вий поглед отпущате/ пред близката смърт на човека“. В „Песен за човека“ на Вапцаров: „онези го гледали с страх“. У Г. Милев: „Що значи смъртта на един?“. При Вапцаров: „Какво тук значи някаква си личност.“ У Г. Милев: „Бързо нахлу/ сам на врата си въжето…“ Във Вапцаровата „Песен за човека“ : „Нататък е ясно. Въжето изкусно/ през шията, после смъртта…“ У Г. Милев: „Тогава настана/ най-ужасното…“ Тук Вапцаров не е съгласен: „Какъв ти тук ужас?!“… Но по-важна е вярата /“Кой излъга нашата вяра?“ – в „Септември“. Г. Милев пророкува: „Човешкият живот/ ще бъде един безконечен възход/ – нагоре! Нагоре!...“ При Вапцаров: „Живота ще дойде по-хубав от песен,/ по-хубав от пролетен ден“…
Вапцаров е идеен наследник на „юношата“ Смирненски. Смирненски е „предтеча“: „аз ще знам за какво да умра“ /когато „пламне земята за пир непознат““/. Ето и Вапцаров /вече участник в „пламването“/: „все пак знам, ще се умира“. При Смирненски времето е бъдещо, а при Вапцаров – сегашно. Смирненски акцентира върху бунта, революцията, а Вапцаров – върху „живота“ след това… И двамата предсказват, че времето на „съдния ден“ и на „възкресението на милионите“ е близко /тези и много други библейски символи и образи сякаш са създадени за вечно повторение/… Вапцаровото слово е съответно, съзвучно, подобно на неговото дело. Но това слово стои по-високо, то е по-богато, в него е заложено и нещо общочовешко, вечно…

Марин Тачков
ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…