Едно момиче, с разрошени от вятъра коси, втренчено в хоризонта – там, където се сливат небето и морето, чакаше...чакаше оттам да се появи лодката, която жадуваше да види. От нея трябваше да слезе нейният любим... А морето беше бурно, големи вълни се вдигаха закривайки хорионта и се разбиваха в близките скали. Разпенени, силни се връщаха пак в морето, за да се върнат отново и отново все по-силни и зловещи. Черни облаци се спускаха над морето, сливайки се с него. Вятърът духаше силно откъм морето и момичето се надяваше, че този вятър ще помогне на лодката да стигне до брега. Но не! Пред нея бяха само вълните. И една безнадежност и смътна надежда, по-скоро искрено желание, да се върне любимият човек. Премръзнала, уморена и съсипана от парещата болка в сърцето, тя се отправи към сгушената в брега колиба, където я чакаше угасналото огнище. Краката й тежаха, главата й клюмаше – болката я изгаряше. Светът за нея вече нямаше смисъл.
И в други колиби върлуваше тази болка, защото в лодката бяха петима. И там тишината бе подтискаща и болезнена.
Сви се на грубо скованото легло и се опита да не мисли за нищо. Искаше да продължи да вярва за успешното завръщане на лодката. Искаше да се събуди сутринта и всичко да е както преди...
Но на сутринта всичко беше както предишния ден. Бурното море, неуморно разбиваше вълните си, небето черно от облаци, а от лодката няма следа. Тя пак отиде на брега и пак впери взор в размития хоризонт. Времето минаваше покрай нея без да го забележи и денят започна да гасне. Още един ден! Още един кошмарен ден!
И така ден след ден... седмици. Момичето продължаваше да излиза сутрин на брега и да чака завръщането на любимия...


Един ден жена от съседната колиба намери на брега момичето бездиханно.