Цел на поезията, на литературата е да бъде – да бъде четена. За да се преражда духът на Твореца в неговия стремеж към висота и вечност /“воля за безсмъртие“ – сп. О. Ранк/. За да се възвисяват Духът, Душата…
Четенето е повтаряне /но не абсолютно/ на Твореца, на неговите Творения. Писане – четене, творец – творба – читател са в единство, са в състояние на цикличност…
Според Шопенхауер когато четем, ние не мислим със свои, а с чужди мисли /мислите на автора/. Но не е съвсем така. Ние четем пълноценно това, което е близко, сродно, съответстващо, отговарящо на нашите чувства и мисли, на нашата душевност и духовност. Аз чета това, което е подобно на моя „аз“. В Творението виждаме себе си и четем себе си – за да се познаем. Другото – онова, което ни е чуждо, далечно – и то е част от нас, но скрита, потисната, неосъзната /четейки, ние бихме могли да я събудим, да я възкресим/. Често се случва да мислим, да подозираме, да чувстваме нещо – и да го открием по страниците на някоя книга, в някой стих… Такава мисъл изказва Монтен в своите „Опити“. Когато я прочетох, си казах: „Да, и аз мислех и мисля същото!“…
Мисълта на Шопенхауер за четенето е повторена и доразвита от Ницше в „Ecce homo“ – четенето е слушане на чужди „аз“-ове и потискане на своя „аз“. Да, четенето е потискане и разрушаване на първичния, природния „аз“ /както и писането/. Или усъвършенстване, изграждане на „аз“-а в пределите на духовното. Но по начало четенето е избрано от нас, то е по наша воля /освен когато се налага с учебна или научна цел/…
Четенето е здраве-болест, живот-смърт /подобно но писането/. То става болест, когато е прекалено страстно, всепоглъщащо /пародиен пример – Дон Кихот/… Да четеш, както и да пишеш – значи да не живееш, значи да умираш. Да умираш като плът и да живееш като дух. Да се стремиш към Духа – към отвъдното… Може би цикълът раждане-живот-смърт е универсален, неизбежен за почти всяко нещо…

* * *
Повторенията, подобията, съответствията /както и различията, противоположностите/ в поезията са неизчерпаеми. Не можем да ги обхванем. Пък и няма смисъл…
Да не се изкушаваме с разлагането и разголването на Лириката – да не разваляме хубостта й!
Да не се стремим към буквата, а към душата и духа й!
Да не се съмняваме, а да вярваме в нея!
Да обичаме Поезията с чиста обич и състрадание – Пиета!
Да я повтаряме в себе си!
За да бъде!...

Марин Тачков
ПП : Заключение на дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…