Долавям птиче чурулика под прозореца,
усещам скоро ще настъпи пролетта,
навън мъгла оловна с логиката спореща
и там в неяснотата твори се песента.

Когато разпозная вътрешната гордост,
когато я предавам всеки път на Теб,
неправдата не се нарича вече мъдрост
и въздух чист задишва обновения човек.

Мисловните стени започват да се срутват,
искрици оживени радостно туптят
и Светлината крепости разчупва,
възпирали живот на свобода да прогласят.

Доскоро гордостта в очите изразена,
сега стаила дъх огряна в светлина,
единствено, чрез Теб макар озадачена,
признава задържаната в себе си злина.

Мъглата се разсейва, сърцето се разтваря,
допуска песента на пролетта да го смири
и всяка струна в него тихичко повтаря,
желанието Истината всичко в мен да покори.