На един площад издига се дърво,
високо, стройно, ала отдавна мъртво то.
Към него ходи мъж един,
а в публиката гледа тъжно, негов син.

Завързан грешник гледа,
следи с очи.
Кожата му бледа,
май се моли като че ли.

А той с уста проклина свой живот.
Пролял е що кръв и пот.
Пожертвал всичко, труд, усилия и време,
понесъл чужди грижи като свое бреме.

Близък бил на всеки,
а толкова е чужд.
Получил обещания во веки,
а накрая като пустиня пуст.

Да идват, да я палят тая клада.
Без вина виновен съм, отивам в ада.
Да изчезна, нека,
Поне от друга страна, душата ми да бъде лека.

Дали поне един ще се досети,
поне малко болката ми да усети.
Но нека да гори дори душата.
Така явно отредила е съдбата!