Тя не изгрява с тътена на чук,
а тихо – като утринна позлата.
Не търси вече в хорския възторг
потвърждение, че я има на земята.

Разпуква се кората на страха,
която дълго я е спряла да обича.
И в погледа ѝ – чист като роса –
едно ново „Аз“ полека се съблича.

Не е луна, която чака мрак,
за да заеме чуждо сияние.
Тя е самото Слънце намерило пак
пътя към своето истинско звание.

Изправя се. И в стъпките ѝ плахи
се ражда ритъм на приливна вълна.
Светът е малък, тесен и прашен,
за една изгряваща в себе си жена.