Крум и Ясен бяха в шок от това, което бяха видели. Кое създание можеше да убие 150-килограмово куче-мечка?
- Ясене, тая работа не ми харесва. Дай пушката!
- Ето ти я.
В този миг светкавица раздра нощния мрак. В тъмното проблесна нещо, наподобяващо две очи.
- Круме, какво е това?
- Елен или сърна, няма какво друго да е, ако беше мечка, щеше да е по-шумно.
- Я светни с фенера!
- Добре.
Когато светлината на фенера докосна създанието, момчетата видяха не дълги рога, а дълги зъби. Зъби като кинжали. Съществото беше подобно на лъв, но много по-набито. Отвори огромните си челюсти и изръмжа към децата.
- Какво е т‘ва? Зъбите му са по-дълги от самурайски меч! – попита тревожно Крум.
- Най-вероятно смилодон популатор.
- А?
- Саблезъб тигър!
Хищникът се приближаваше към децата бавно и безшумно.
- Круме, ако можеш да тичаш бързо като Юсеин Болт, спасението ти е в кърпа вързано!
- А ако не мога?
- Ами нямам никаква идея. Ако стрелям, не знам дали ще го изплаша или не.
- Пробвай, нямаме какво да губим. Тоест имаме, но ако не стреляш, сме мъртви.
Точно в този момент Ясен забеляза захвърлена в пръстта и полузаровена една стара кожена торба. Бързо подаде на Крум пушката и посегна към торбата, за да види какво има вътре. Откри един стар нож, тип кама, на който беше гравиран надпис „Батакъ“. Ясен бързо го грабна и извади цялото острие от ножницата. Смилодонът пристъпи напред, но тогава Ясен замахна с ножа и успя да го рани около окото. Звярът изрева и след това избяга дълбоко в родопския лес.
Когато се прибраха във вилата на Крум, Ясен отвори отново кожената торба и там намери един дневник. Без име и само с една написана страница. Зачете на глас:

„Лъвътъ съ зъби като ками ме нападна пакъ. Едничката ми закрила отъ него е моятъ старъ ножъ. Боже, пази ме, че звѣрътъ не познава милостъ.“

Когато Ясен прелистваше дневника, на задната корица видя следи от кръв.
- Ясене, там споменава ли се кой го е писал? Да не е бай Иван?
- Не, не мисля, че е той.
Ясен прерови отново торбата и откри една стара снимка. Беше черно-бяла и вече поизбеляла. На нея се виждаше някакъв човек пред една вила, до която имаше млад бор. Ясен не можа да повярва. Вилата изглеждаше различно, но нямаше как да сбърка мястото. Това бе неговата вила. Ясен обърна снимката и на гърба ѝ беше написано: „Коста, 1939 г.“
- Ясене, какво има?
- Това е моята вила. И човекът на снимката се казва Коста.
- И?
- Прадядо ми се е казвал Коста!
- Това вече е странно.
- Изчезнал е в гората. Така и не са го намерили.
- Май онова острозъбо коте го е нападнало.
- Ще го накълцам на парчета! Обаче как е оцеляло 85 години? Колко живеят тези?
- Ами може и да е праправнукът на онзи.
Ясен отиде до всекидневната и попита майка си:
- Мамо, знаеш ли къде са нещата на дядо Коста?
- Защо са ти?
- Стана ми интересно да ги разгледам.
- На тавана са.
Момчетата се качиха по дървената стълба към тавана. Сред паяжини, прах и много стари вещи вниманието им бе привлечено от една вехта картонена кутия. Отвориха я и вътре намериха компаси, карти и всякакви лични вещи на дядо Коста. Ясен обаче видя на самото дъно на кутията някаква скица. На нея бе нарисуван саблезъбият тигър. Имаше две кръгчета – на врата и в сърцето. Те бяха свързани от две черти с надпис „Уязвими точки“. Имаше също така и човек, който беше в позиция на мятане на копие, но държеше нож кама. Имаше стрелка, насочена към уязвимите точки на тигъра с надпис „Траектория“. Отстрани беше написано „Коста – 1943г.“.
- Круме, виж това! Прадядо ми наистина го е виждал.
- И наистина е бил нападнат от него…
- Дай да отидем някъде на „Дългата поляна“.
- Добре, хайде!
Ясен и Крум отидоха на уреченото място с АТВ-то. Решиха да покарат офроуд. Докато минаваха през родопската гора, внезапно чуха рев. Храстите около тях се раздвижиха и от гъсталака изведнъж излезе смилодонът. Скочи свирепо към тях и ги подгони през поляната. Момчетата панически дадоха газ, успяха да избързат и стигнаха до едни огромни скали. Слязоха от АТВ-то и се скриха се в една дупка, чиито вход бе твърде тесен за котката, ала вътрешността ѝ бе просторна. Когато Крум светна с фенера, видя нещо, от което се вцепени.
- Ясене, я погледни ей там!
- Какво има?
- С-с-с-скелет. Скелет, който май е седял тук доста дълго време.
Близо до костите имаше разпилени овехтели тефтери. Ясен ги разтвори и зачете. Имаше много информация за смилодона, както и теории откъде е дошъл и какво представлява всъщност. Един от тефтерите беше надписан.
- Круме, явно дядо Коста се е скрил от тигъра тук… И не е излязъл.
- Но защо? Това нещо ще ни чака пред входа вечно ли?
- Ами не му знам инстинктите.
- Какви инстинкти? Чакането пред входа на пещера не е инстинкт.
- Дай да гръмнем към входа!
- Какво? Това само ще го стресне за секунда!
- Ще ми бъде достатъчна!
- За какво?
- Да го намушкам и да ползвам камата като копие!
Ясен стреля към входа на пещерата. Тогава изтича и излезе от дупката, като остави пушката вътре. Смилодонът беше само на няколко метра от него. Щеше да нападне, но тогава видя камата в ръката на Ясен и отстъпи назад. Но бързо промени решенето си. Спусна се към момчето, но точно в този миг куршум го одраска лошо в крака. Беше Крум, който бе взел пушката от пода. Звярът нададе рев, но не си тръгна веднага. Опита да повали Ясен повторно, но тогава той замахна с ножа „Батакъ“. Котката реши да се оттегли. Засега.
Момчетата се върнаха във вилите си. Ясен се качи на тавана и започна отново да рови из вещите на прадядо си Коста. Не намери нищо, което да му помогне да се справи със саблезъбата котка. Тогава забеляза в стената една тухла, която не изглеждаше на мястото си. Беше по-светла от другите и все едно бе сложена след построяването. Ясен я издърпа съвсем лесно и зад нея откри бележка:
„Аще ли смърть ме застигне, преди свѣтътъ да узнае за звѣра съ зѫби като ножове, тукъ оставямъ писмо какъ да се прѣбори тази напасть. И ако камата ми „Батакъ“ изгубена бѫде, нека този, що прочѣте тия рѣдове, си служи съ тоя ножъ.“
Освен бележката там имаше и друг нож, подобен на този, който Ясен бе намерил. Той разбра, че няма друг начин, освен описания от дядо Коста.
- Ало, Круме.
- Да?
- Ела на поляната зад моята вила – при дерето.
- Добре, идвам.
Когато Крум стигна поляната, Ясен вече беше там. Бе закачил на един вековен бор мишена, направена от картон.
- За какво ти е тази мишена?
- За да тренирам мятането на ножа!
Ясен хвърли ножа към мишената, ала пропусна. Камата полетя в дерето. Крум остана при стария бор, а Ясен хукна надолу, за да го вземе. Когато стигна самото дере, търсейки ножа, изведнъж усети вибрация в гърдите си. Заболя го глава и му стана лошо. В последната секунда забеляза саблезъбия тигър, след което се сгромоляса на земята.
Крум вече се чудеше защо приятелят му се бави толкова. Отиде до склона на дерето и с ужас забеляза там голямата котка. Пристъпваше тихо и внимателно. Докато ходеше, погледът му бе привлечен от нещо, което блестеше на слънцето. Камата! Крум се затича и я грабна, а после насочи ножа и го хвърли като копие. Успя да уцели котката в рамото. Със здравата си лапа тя успя да извади оръжието и избяга накуцвайки в гората. Крум вдигна Ясен на рамо и лека-полека го изведе от дерето. След около половин час Ясен се събуди и попита с тих глас:
- Какво стана?
- Ами не знам. Смилодонът те приближи и ти се сгромоляса на земята. Когато те видях, хвърлих ножа, както показваше оная скица и го ударих в рамото, обаче не го убих.
- Усетих някаква вибрация и после ме заболя главата. Стана ми лошо и после не знам к‘во стана.
- На косъм се размина.
Момчетата продължаваха да тренират хвърлянето на ножа. Ясен се сети за една друга кутия на тавана, на която не бе написано нищо, но стоеше там, откакто той беше малко момче.
- Круме, сетих се за още една стара кутия на тавана. Искаш ли да я проверим?
- Ами няма да загубим нищо, така че да.
Момчетата отново се качиха на тавана и отвориха кутията. Там намериха скици на ножове и друг стар дневник. Отвориха го и прочетоха:
„Днесъ, 15 юлии 1937 лето, съ тримата ми верни другари, потеглихме на ловна хайка за вълци изъ гъстите усои на планината, близо до вълчите скали. Привечеръ стъкмихме лагеръ и легнахме да почиваме, безъ да подозираме каква зла участъ ни дебне в тъмнината. Когато се събудихъ на заранта, смразяваща тишина бе обгърнала гората. Излязохъ отъ подслона и що да видя – всички мои спътници лежаха мъртви, разпръснати и окървавени, сякаш в безуменъ страхъ са се опитвали да избягатъ отъ нещо непознато.
Единствено азъ бяхъ оцелялъ, задето бяхъ затрупалъ палатката си съ шума и клони – лютиятъ звяр явно не бе усетилъ дъха ми. Съ натежало сърце събрахъ най-важните провизии и потеглихъ бързо къмъ курорта Свети Константинъ, за да диря помощъ и каруца, съ която да приберемъ телесата на покойните.
По пътя, нейде изъ шубраците, чухъ страшно гърлено ръмжене, отъ което кръвта ми изстина. Притаихъ дъхъ и съзряхъ едъръ, непознатъ звяр, който дебнеше нищо неподозиращъ благороденъ еленъ. Когато чудовището се спусна съ бърза и тежка крачка върху жертвата си, видяхъ ужаса въ пъленъ блясъкъ – зъбите му бяха дълги и извити като кинжали, бели и остри. Звярътъ събори елена съ лекота, сякаш бе перце, макаръ самото животно да тежеше колкото едра, зряла мечка. Треперехъ отъ страхъ, докато го чакахъ да се отдалечи въ гъсталака, и едва тогава побягнахъ къмъ курорта, молейки се на Бога да не се обърне назадъ...“
- Ясене, какво е това?
- Не знам. Прадядо ми явно е видял звяра още през 37-ма. Не чу ли, цялата му хайка е била убита от него!
- И виж, в кутията има и скици на ножове и на зъбите на смилодона.
- Да… И приликата е голяма.
- И кои изобщо са тези „вълчи скали“?
- Нямам представа.
Ясен отиде до кухнята, където майка му готвеше мусака, и я попита:
- Мамо, знаеш ли кои са Вълчите скали?
- Да, някои хора тук ги наричат така, защото преди там имаше много вълци. Иначе официално се наричат Гарванови скали.
- Благодаря ти!
После се върна при Крум и му сподели информацията:
- Круме, тия Вълчи скали се казват Гарванови скали.
- Окей, сега ще проверя къде са. Някъде на около 5-6 километра от с. Дорково и около 10 от Свети Константин.
- Супер, айде да отиваме.
- Защо?
- Там може да намерим нещо за случилото се през 37-ма!
- Как ще открием следи от нещо, случило се преди 90 години?
- Ами откъде да знам. Може да има нещо. А дупката в скалите? В нея как имаше неща на 90 години?
- Ами на 80 някъде.
- Дай просто да отидем и да видим.
- Добре.
Двете момчета минаха по един черен път, откъдето разстоянието до Гарвановите скали беше по-кратко. Стигнаха и бяха поразени от красотата на скалите. Няколко минути стояха безмълвни и се възхищаваха на творенията на природата. След малко забелязаха един бор насред поляната. Най-близките дървета бяха на стотици метри от него и това им се стори странно. Приближиха се до него и забелязаха издълбана в кората стрелка, сочеща надолу. Крум носеше в раницата си лопата. Извади я и започна да копае. На около 15 сантиметра дълбочина намери дървено сандъче. Вътре имаше само една стара бележка, на която пишеше „Цепина“.
- Ясене, абе каква е тая „Цепина“? Трябва да цепим дърва ли?
- Не бе, това е една крепост, близо до Дорково.
- Трябва да отидем там ли?
- Ами сигурно да.
Момчетата подкараха АТВ-то към вековната крепост „Цепина“. Паркираха в ниското и трябваше да се изкачват пеша 800 метра, докато я стигнат. Когато се озоваха там, пред тях се откриваше невероятна гледка към околността. Бяха завладени от красотата на Родопите. Започнаха да се оглеждат навсякъде, но не откриваха нищо. Тогава изведнъж Ясен съзря една скала, на която беше издълбана стрелка, сочеща надолу, подобно на дървото.
- Круме, намерих стрелка, сочеща надолу!
- Добре, че си взех лопатата!
- Ела да видим какво има.
- Идвам!
Момчетата копаеха в пръстта, докато не намериха друго дървено сандъче. Вътре имаше бележка с малка скица. На бележката беше написано:
„Чедо, ако тия редове докосватъ рѫцетѣ ти, значи смъртьта е застигнала стария ловецъ, ала звѣрътъ още броди изъ нашитѣ планини. Знай, че това е единствениятъ начинъ да бѫде спрѣнъ дългозъбиятъ лъвъ, що не познава ни милость, ни покой. Планътъ ми е опасенъ и изисква сърце юнашко, затова слушай внимателно и не отстѫпвай ни крачка!
Трѣбва да направите лъвски скокъ надъ самата смърть. Първо, изкопайте една дупка – дълбока три метра, та звѣрътъ да не може да излѣзе, ако ще и крилѣ да има. На дъното ѝ забийте здрави, остри пръчки отъ младъ дъбъ или, още по-добрѣ, желѣзни колове, подострени като ками. Слѣдъ това покрийте дупката съ здрава мрежа, а отгоре я затрупайте съ изсъхнала трева и паднали листа, та земята да изглежда цѣла и невредима прѣдъ очитѣ на хищника.
Когато лъвътъ ви подгони – а той ще го стори съ яростъ – вие трѣбва да тичате право къмъ капана. В последната секунда, когато усетите дъха му във врата си, трѣбва да прескочите дупката съ единъ единственъ, мощенъ скокъ. Звѣрътъ, заслепенъ отъ жажда за кръвь и натежалъ отъ своята злоба, ще падне право въ пропастьта и ще се прободе на коловете.
Ала пазете се! Ако кракътъ ви трепне, ако страхътъ смрази сърцето ви и не успѣете да прескочите, ще паднете и вие въ собствения си капанъ. Тамъ, въ тъмнината на дупката, спасение нѣма да има ни за звѣра, ни за човѣка. Бѫдете смѣли, защото само смѣлостъта е по-остра отъ зъбитѣ на тоя сатанински лъвъ. Нека Богъ закриля рѫцетѣ ви и да даде сила на нозѣтѣ ви въ тоя послѣденъ бой за свободата на Родопа планина!“
- Трябва да направим капан за саблезъби тигри ли? – попита Крум.
- Ами да. И това всъщност е много добра идея!
Момчетата се запътиха отново към Вълчите скали. Крум подхвърли на Ясен:
- Абе, Ясене, сетих се, че при къщата на бай Иван бях видял едни железни колове.
- Искаш да отидем да ги вземем ли?
- Ами имаме АТВ, ще ни отнеме половин час.
- Добре, айде да отиваме.
Момчетата отидоха до изоставената вила на бай Иван. Наистина, до бараката за инструменти на бай Иван действително имаше остри метални колове, които щяха да свършат перфектна работа за капана. Там намериха и рисунка на орел – същата като татуировката на ръката му, която птицата на терора бе откъснала безмилостно.
Ясен обаче все си мислеше нещо, което не споделяше с Крум.
- Ясене, какво има? Защо си толкова умислен?
- Лъвски скок? Кой ще го направи? Какво, ако не успеем?
- Имам идея.
- Каква?
- Ще завържем този, който ще скача за АТВ-то. Когато скочи, другият ще подкара АТВ-то. Въжето ще се опъне и ще го издърпа безопасно.
- Това всъщност е доста добър план, Круме.
Момчетата натовариха коловете на АТВ-то и потеглиха към Вълчите скали. Когато стигнаха веднага се заловиха на работа. Започнаха да копаят и накрая издълбаха дупка, дълбока около 3 метра. Беше им отнело няколко часа. Набучиха коловете и сложиха мрежата и листата отгоре.
- Ясене, мислиш ли, че ще успеем?
- Да се надяваме.
- А аз се чудя откъде идват всичките тия зверове и защо идват едно след друго.
- Аз знам откъде са – Старите острови.
- Какво?! Откъде знаеш и защо не си ми казал и кои са тия Стари острови?!
- Когато бяхме във вилата на бай Иван и намерихме тефтерът за епиционите, аз видях под една стара карта лист, на който пишеше, че някакъв обект е готов за транспорт от Старите острови и отгоре беше нарисувано огромно набито куче в метална клетка. Пишеше 1918 година.
- Защо не ми каза?
- Защото не мислех, че точно това бе най-подходящия момент! Възможно е всички да са доносени оттам. А както разбрахме, съществува йерархия и унищожението на един вид води до появата на друг.
Момчетата подготвиха капана и АТВ-то за лъвския скок. Обаче беше време да се реши кой ще го направи.
- Ясене, ти си по-лек. По-безопасно е да скочиш ти.
- Аз?! Не мога!
- Осъзнаваш ли, че ако не го направим, това нещо ще ни преследва до някоя тъмна дупка, от която няма да излезем?
- Добре, хубаво, ама трябва да се засиля и да скоча ли?
- Да, ще те издърпам с АТВ-то.
- ОК, правим го.
Момчетата пуснаха запис на лъвски рев от телефона на Ясен, за да примамят смилодона. Това проработи и той наистина се отзова на рева.
Появи се иззад някакъв храсталак и когато видя Ясен, се втурна към него с бясна сила. Момчето хукна и когато дойде време да скочи, той излетя във въздуха. Крум го издърпа силно с АТВ-то и той се издигна високо над трапа. За голямата котка беше късно. Тя вече бе попаднала в пропастта. Когато Ясен стъпи на земята, отвърза въжето от кръста си и погледна към капана. Котката беше жива. Беше паднала точно там, където коловете бяха най-слабо захванати в пръстта. Звярът се обърна нагоре и изръмжа на Ясен. Щеше да се изкачи и да го погне. Ясен обаче извади камата на прадядо си Коста и я хвърли право към смилодона. Уцели го точно в главата и го повали за секунди.
- Круме, успяхме за трети път!
- Три пъти за щастие!
На следващия ден Крум отиде на гости на Ясен. Майката на Ясен тъкмо говореше по телефона. Когато затвори, каза на децата:
- Момчета, стягайте си багажа! Отиваме на море!
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…