Щуро лято. И в него уморената душа пак ще нощува върху коравата слама на делника. Звездите пак ще пишат над нея нежните думи на своите блянове в необяснима космична поема. Прехласнатите от възторг щурци за нея ли ще изпълняват „Лунната соната“?! И хубавото е, че песента им си остава неизменно свежа, не се износва никога от прекомерна употреба.
Душата, скитница и пътешественица ще може ли покой в такава нощ за себе си да отреди, в такава нощ гореща и невероятно къса?
Разсъхната от жегата, тя пак ще се поти от чувствата горещи. Но няма как да бъде друго – сега е лято, най-щурото горещо лято.
В бистрата вода на спомена, Луната пак с разплетена коса крака е натопила, да се поосвежи и ободри.
Дори дълбоките среднощни сенки загубват хладината си и се сгъстяват от преумората да са загадъчни и недостъпни в горещата си същност.
А совата, в мечтаещите клони на дървото си, доволна в ситостта си, се вглежда в този чуден свят, не иска да се прибере в застланото си с нова слама ложе.
Любовна ли ще бъде тази приказна омайна нощ ще зависи единствено от нас. Но не съвсем – едно откликващото на чувствата сърце е нужно, за да откриеш натрапващата сладост от живота и в такава, да можеш да я пресътвориш. Макар, че понякога и сламата на любовта е толкова корава, че не можеш да се отпуснеш в нея без да ти убива.
Как душата да заспи в такава нощ!? А ако случайно, за миг се унесе, в кратката си дрямка, в съня ѝ неизбежно ще присъства мечтаното момиче, което все не идва, все скита някъде, като луната, в своето звездно небе на невъзможностите си.
Не мога аз да спра да си представям как върху коравата слама на делника, то е склонило глава на силното ми рамо и как от скута му излитат птиците на новите надежди за щастие и за късмет. Напразно в съня си ще протягам ръка да погаля лъчезарното му лице – в дланта си ще усещам само топлината на неустоимото желание за близост. И няма как да бъде иначе, душата без копнеж, душа ли е?
По сламения път на това щуро с лудостта си лято, към себе си ли крача аз или към него?…

Нагоре