Тогава никой не разбра….
Беше изминала почти половин година от инцидента, но Мелани продължаваше да идва в съня му всяка нощ и да не му дава покой.
Мислено се върна към онази мрачна дъждовна вечер. Спомни си твърдостта на лицето ѝ, когато му бе заявила, че няма да напусне съпруга си. Пред очите му изникна и връхлитащият камион.
Той го бе забелязал още в далечината, докато тя, обърнала лице назад да му помаха, бавно пристъпваше към колата си.
Можеше да извика и да я спаси, но не го направи…
В онзи момент навярно той искаше тя да умре, сякаш това щеше да излекува нараненото му сърце.
И беше сигурен в едно – в последния си миг Мелани бе осъзнала, че той съвсем умишлено я бе оставил да бъде пометена от гумите на огромното возило.
Само че тя бе мъртва. А мъртвите не могат да говорят.
…
Крачеше замислен към дома си. В крайна сметка не я беше убил той. Мелани бе достатъчно възрастна, за да се грижи сама за себе си и бе отговорна за безопасността си на улицата. Тогава защо тази проклета вина го изяждаше отвътре?!
Все така вглъбен, почти стигна до дворната порта, когато усети странно чувство. Сякаш някой го наблюдаваше. Извъртя главата си и забеляза една от съседките си да го гледа втренчено. Лицето ѝ излъчваше неприязън, а сивите ѝ очи го пронизваха. Тя се казваше Хатидже, отдавна бе прехвърлила седемдесетте и изкарваше прехраната си като медиум.
Той продължи пътя си, но неприятното чувство не го напусна, дори когато заключи дома си от вътрешната страна и любимият му лабрадор започна да върти опашка около него. Жлъчният поглед на Хатидже го преследваше. Изведнъж се вцепени. Ами ако тя знаеше истината? Старицата често осъществяваше контакт и разговаряше с мъртъвци по молба на близките им. Ако Мелани я бе потърсила и ѝ бе разказала за случилото си? После бързо отхвърли това предположение. Нямаше защо да се притеснява от някаква шарлатанка, която печелеше от скръбта на хората. Бе убеден, че сеансите ѝ бяха пълна заблуда. Всъщност вярваше, че починалите продължават да са наоколо, но отказваше да приеме, че някой от нашия свят имаше способността да общува с тях. После си наля една чаша силно уиски и се отпусна на дивана.
Отново му се присъни Мелани. Тя управляваше един камион и се смееше зловещо. Натискаше газта и се опитваше да го блъсне…
На следващата сутрин излезе на разходка с лабрадора си. Свежият въздух в парка му подейства ободряващо и успя да се отърси от неприятните мисли. Но когато минаваше покрай будката за вестници, отново се натъкна на Хатидже. Гледаше го по същия начин и бавно прошепна:
- Ще си платиш!
Гласът ѝ звучеше някак призрачно, от което го обля студена пот. Ако имаше някаква възможност да си бе внушавал предишния ден, то сега такава вероятност не съществуваше.
Бързо се прибра вкъщи и си легна, защото не се чувстваше добре. Целият се тресеше, главата му се замайваше, а ръцете му трепереха. Пулсът му се бе ускорил и не му достигаше въздух. Взе две успокоителни, от което се почувства малко по-добре и скоро се унесе.
Мелани отново дойде в съня му. Но този път не беше сама - с нея беше и Хатидже. Двете се бяха хванали за ръце и се носеха в някакъв вихрен танц. После започнаха де се смеят, а когато отвориха устите си, видя, че нямаха зъби.
Събуди се целият плувнал в пот. Сърцето му биеше бясно, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Отново посегна към шишенцето с успокоителните.
…
На сутринта из квартала се разнесе мълвата за смъртта на мъжа от къщата на ъгъла.
- Казват, че взел голямо количество приспивателни – обясняваше бакалинът на всеки свой клиент.
- Много лошо, много лошо! – завайка се Хатидже, която купуваше яйца. – Аз не го харесвах и му го показвах, защото кучето му постоянно ми изравяше цветята в градината, но толкова млад човек…..Жалко!