Всеки град ми е скъп като мой,
чувствам хората близки и мили,
и за всеки не дълъг престой
аз оставям приятелски дири.

А дали се дължи на това,
че роднините, пътници вечни,
са ми дали вълшебни слова
за съграждани, и за далечни.

Тя, България, ни е една,
накъдето и да погледна.
Все е обич, все наша земя,
наша радост и болка последна.

Няма смисъл да се делим.
За кога? То животът е кратък.
Всеки град ми е много любим,
всеки стрък и трева, всеки камък.

Завещана прекрасна земя,
втора няма в света необятен.
Много ходих, видях, досега
друг народ не приех като равен.

Да разказвам аз мога безкрай
греховете на свои и чужди.
Но не искам. Във родния рай
от разбиране имаме нужда.

30 март 2026г., София
Росица Копукова