В невиждана дрямка чудовище
докосва изличените сенки,
прокрава се в нечии сънища,
девалвирайки стойността на Адовете.

Повлечен отрасъл за ствол апелира,
доказва се в среднощен запой,
но никоя песен не спира,
прилежно изпята в сумрачен завой.

Смразяващо слънце огрява пустини -
опърпани в своя бивак,
а демони на мъртви робини
се завръщат със среднощния мрак.

Известна пословица приема лъжи,
и зместени пагубно във време,
изгубили свойте делби,
в унеса на тайното бреме.

„Самоубийте ме“ – крещеше Анти-Бог,
дълбоко скрит в потаен рог,
изваян сякаш от изящна нищост,
прикрита с подходяща същост.

Разменя се деятелната суета
с внимателна чезнеща другост,
изменяща истинската същина,
шептяща прилежната нужда.

Раздялата със себе си е основателна,
погубваща остатъчни злини,
така защото мисълта деятелна,
в чудодейни цветове искри.

Потопите свещени се заменят,
признаците опопзнават,
в прилежността се те променят –
завинаги се те съзидават.

Вероятността да бъдем ние
е все така излишна,
а разговорите подемни
са все така нищи…