Артър Херинг се отпусна на една пейка в градската градина, осветена от улични фенери. Нямаше желание да се прибира вкъщи, главата му беше замаяна. Трябваше да помисли какво да направи. Друга такава възможност едва ли щеше да се появи в живота му.
Бе приел поканата на приятеля си Едуард за вечеря в дома на лейди Амброуз единствено поради факта, че не бе имал какво друго да прави. Бе очаквал това да бъде една скучна и досадна вечер. И действително, домакинята, чийто племенник бе Едуард, се бе оказала капризна старица, която често правеше хапливи и съвсем неуместни вмятания.
Но всичко това бе изгубило значение, когато бе съзрял НЕЯ.
Тя беше толкова съвършена и сякаш властваше над него. Примамваше го нейното сияние и през цялата вечер не можеше да откъсне очи от нея.
Никой друг сякаш не я забелязваше и тя стоеше съвсем кротко върху камината. Но той изпитваше страхопочитание – това бе най-изящната златна статуетка на жена, прегръщаща детето си. Цялата бе осеяна със скъпоценни камъни. Рубините пламтяха като въглени, а диамантите пръскаха бели искри наоколо. Беше омагьосан.
И сега, седнал на студената пейка, той знаеше, че трябва да я има.
Финансовото му положение напоследък не беше никак завидно. И цялото това изобилие от скъпоценен метал и кристали нямаше как да му бъде безразлично. Но имаше и нещо друго в тази женска фигура, което го изпълваше с копнеж. Самият той не бе имал майка. Тя бе починала при раждането му и никой никога не му бе говорил за нея, нито пък бе посещавал някога гроба ѝ.
Тази статуетка на жена и дете олицетворяваше всичко, което му липсваше – богатство и майчина обич.
Освен това бе толкова леснодостъпна. Обикновено всички ценности, каквито вероятно лейди Амброуз имаше в изобилие, се съхраняваха в сейфове, но тази фигурка очевидно бе гордостта на дома и стоеше на видно място.
По време на вечерята Артър няколко пъти бе излизал да се поразходи в градината и дори бе поговорил с един от слугите на лейди Амброуз. Бе разбрал, че едно от малките прозорчета на кухнята се оставя отворено през нощта, за да се проветри от всички миризми, съпровождащи готвенето. То бе тясно и минаването през него бе трудно, но не и невъзможно. Бе убеден, че ще успее, а след това трябваше да измине само около петнадесет метра и да се озове в трапезарията, където се намираше статуетката.
Помисли още само миг, после се изправи и пое обратно към дома на лейди Амброуз.
…
Не вярваше на очите си, че това съвършенство беше в ръцете му. Нежно погали статуетката и приятна тръпка премина през тялото му, когато пръстите му се докосваха до диамантите. Беше опиянен и почти забрави, че се намираше в чужд дом, когато изведнъж чу глас:
- Какво правите?
Рязко се обърна и се вцепени при вида на самата лейди Амброуз, облечена в нощница и сърдито свъсила вежди. Опита се да отговори нещо, но от устата му не излезе никакъв звук.
Трескаво се огледа наоколо. Надяваше се при камината да има ръжен или нещо друго, което можеше да му е от полза, но не откри нищо. Тогава просто замахна със статуетката. Тя попадна точно в челото на възрастната дама и за секунди се обля в кръв.
Нямаше никакво съмнение, че лейди Амброуз беше мъртва. Артър знаеше, че трябва бързо да се махне оттук и тръгна отново към кухнята. Отляво обаче забеляза отворена врата, която водеше към кабинет с богата библиотека от тъмен дъб. Предположи, че тук може да открие още ценности и се вмъкна вътре. В центъра на стаята се намираше огромно писалище, покрито с кожа, върху която имаше сребърна мастилница и купчина писма. Отстрани симетрично бяха разположени две кресла от меко кадифе. Набързо прегледа писмата и изведнъж погледът му се спря на нещо, което вероятно беше дневник. Пресегна се и го отвори на последната изписана страница. Незнайно защо го обзе любопитство да научи повече за жената, чийто живот току-що бе отнел.
„Наистина е невероятно, че успях да го открия. Изпълнена съм с огромно щастие. След толкова години безрезултатно търсене, съдбата се намеси и ми направи безценен подарък.
Бях толкова млада, когато той се роди, а и не бях омъжена. Дори не ми позволиха да го видя тогава. Родителите ми се погрижиха детето да бъде отгледано от баща си и аз по никакъв начин да не бъда част от живота му.
Утре ще повикам адвоката си, мистър Беръм, и ще направя ново завещание. Разбира се, ще се погрижа и за племенника си.“
Артър погледна датата – беше писано в същия ден. Мастилото бе все още прясно.
„Е, очевидно дамата има тайни, но няма да успее да направи ново завещание. Горкият ѝ син! Току-що е открил майка си и вече я загуби. И на всичко отгоре няма да получи нищо от богатството ѝ“, помисли си с лека насмешка.
После продължи да чете:
„Не му казах нищо, ще бъда предпазлива, понеже той смята, че майка му е починала. Но няма никакво съмнение, че това е той. Има същите очи и същата усмивка като баща си! Артър Херинг, синът на Саймън Херинг!“
Пръстите му треперeха. Погледна окървавената златна статуетка на жена, прегръщаща детето си, която до този момент му се бе струвала изящна и бе символ на бъдещото му благополучие. Сега изглеждаше злокобна и грозна. Той неволно я изпусна.
После се строполи на земята…