Защо ли вечерта е толкова разговорчива? Дочувам думите ѝ към дърветата, които търпеливо слушат – така както само те умеят. Какво ли друго им остава – преживели превратностите на деня си са изморени и не им се спори с нея. Кимат лекичко, разбиращо с разлистените вече клони. По-скоро се вълнуват те от нарисуваната картина на преминаващите над тях облаци. В тях сякаш виждат проекции на моите далечни мисли за вечерта и за отминаващия ден, за равносметката ми в него. Дали това не са абстрактните картини на човешките амбиции!? Кой знае. Който знае, може да използва короните на мълчаливите вечерни дървета като четки, за да рисува своето разбиране за света в лицето на небето. Пък ние, които не можем, ще се радваме на сътвореното и ще го съпреживяваме.
Дърветата, насядали по билото на гостоприемния хълм, от своето високо място, приветстват долината, изпращат облачния поздрав на небето.
А вечерта не спира своя бавен ход, прегръща ги, нашепва им приспивните си думи. Дори ронливият сипей под тях изпада в тяхната магия и спира да търкаля камъчетата си по обезкосменото си тяло.
Безразличието на скалата изправена над него, не изненадва никого. Тя винаги си е била такава нечувствителна към празника на думите и за красотата на цветните им нюанси.
Близката гора прибра в дълбоките си сенки птичия цвъртеж, за да потъне в тишината на съзерцанието си.
Измореният да хвърля краски залез отправя на главния облак над хоризонта сетната си весела усмивка.
Не е ли тя едно намигване към мене, че е дошло времето да спирам да мечтая? Стига съм помагал на творящата природа в създаването на това прекрасно вечерно настроение. Ще побързам да се прибера по светло в очакващия ме мой дом, където аз се чувствам най-добре…