Като бобени зърна в тава са разпилени вилите по цялото зелено протежение на долината. Белият гъвкав гръбнак на пътя, змия пълзяща, се вие в нея по стръмното нагорнище в неустоим копнеж да стигне до върха. Този лъкатушещ между хълмовете път, повдигнал плещи, вярва в силите си, че ще му стигнат, тъй както аз самият вярвам в своите, че ще достигна своя връх заветен. С високо вдигната глава минава той покрай потъналите в скромните си възможности в това отношение стари дъбове, закотвени надеждно в сухата земя. Опашката на тази целеустремена змия тупа в праха на ниските хълмове, а раздвоеният ѝ език облизва осветените от утрото височини. Въображението тук не знае граници – намира как да се подсили с медената пита на спрялото да си почине слънце. Всеки би му завидял, ако можеше това да види.
Една невероятна тишина се отлепи от връхната скала и се търкулна като откъсната ябълка от клона на ръбестия скат, отърка се гальовно в мен и се спусна бързо към низината, за да запълни с присъствието си всяка свободна ниша. Земята в ниското я посрещна с приповдигнато настроение и наситените свои аромати на зрели плодове.
Не само аз, и планината следи забързания ход на тишината, свидната ѝ рожба. А може би и някой друг, който скрито наблюдава хода ѝ изпод тежките калпаци на разпилените наоколо хълмове. Кой може да е той, аз няма да гадая. Макар да е невидим, всички осезателно усещаме присъствието му навсякъде около нас.
Един поток с плах гласец опитва да разкъса здравата ѝ нишка, но това открай време все не му се получава. Изглежда сам вече се е убедил, че няма да успее и насочва цялото си внимание да поспори за силата си с многогласните птичи гърла.
И виждам аз от камъка на който съм изправил ръст как светлината, взела примера на тишината се промъква през лабиринтите на рехавите облаци и се спуска долу, за да види и тя чудото което шества в долината. Разширените ѝ слънчеви зеници не успяват да прикрият радостта и изненадата си от видяното. Силно впечатлена, тя взема твърдото решение, че отново и отново ще се завръща в този дивен кът. Защо пък да не помечтая, че и заради мен тя ще бъде често гостенка желана тук!?
А тази шеметна височина, надвесена над моето усилие, с гласа на дивото зове нагоре. На там където, човекът става друг и себе си не може да познае. Изглежда, че мнозина се страхуват от това и аз сега стърча изправен сам сред разплисканата красота от шепите на планината. Като орел, защото знаем, че гарваните летят на ята, а орлите…