(посветено на клисурчанката Цана Козинарова, която в дните на погрома на Априлското въстание хвърли трите си момчета в кладенеца и, прегърнала последната си мъжка рожба-пеленаче, се хвърля в кладенеца)

Навред дими, тъмнее сводът,
прехвърчат облаци-искри
и огнени езици сплитат
пожарища в ония дни.
Аскерът бесен с рев напира -
дивашки екот на зурли,
и ехото с куршуми тътне
отсреща в белите скали...

Изтръпва гордата Клисура,
в юмрук е храбрата й челяд,
готова за достойна смърт
по висша, божия повеля.
Един в Клисура не предаде
честта си българска
и жертвената клетва
и бунтът на ликуващи души
с молитвен химн в небе отекна...

Гърми отвред свирепият аскер,
връхлита диво и вилнее,
пред животинската му стръв
дори и хищникът немее...
Гори Клисура и пищи
и камъкът дори проплаква
над оня кладенец дълбок,
над който Цана се изправя
и хвърля най-големия – Иван,
след него – втория си син
и после третия ... Амин !

Прегърнала го здраво до гърди,
с последното си, мъжкото отроче -
некръстено, невръстно в пелени
и скача Цана в бистрите води
на кладенеца – днес легенда станал...

* * *
И ако може майстор улови
с длето във гънките на камък -
мигът на майката чутовен,
то този кладенец би бил
светилище на подвига върховен...!