Ограбени души....
в празни тела.
Сърца раними - мисли без дела.

Каква любов, какво добро ще има,
щом всичко чисто тихо се срива?

Свят без морал.
Свят без лице.
Как още дишаме под това небе?

Забравихме да бъдем хора.
Затворихме се - всеки сам.
Вътре в нас е люта зима,
а навън - студ и мраз.

Разкъсахме природа, корен, време,
и детството остана само прах.
Живеем в чуждо, тежко бреме,
в свят от страх и самота.

Войни разкъсват хоризонти и лица,
разруха пълзи като сянка без край.
Битки без смисъл, без име, без цел и сърца -
свят, който забравя какво е "човек" и "дома".

Тишина след взривове, тежка и сляпа, корупция гризе всяка чест и морал.
И смърт след смърт - като безкрайна хапка, която изяжда последния идеал.

Ненавист шепне, а жаждата за пари
заменя и вяра, и чест, и лице.
И в този безкраен разпад на светове и съдби, човек се губи..., но все още върви.

Върви с посока,
върви със стремеж,
върви дори и с малък копнеж.

Помнете - надежда има във всяко сърце, дори когато светът се руши и губи лице.

Бъдете смирени, с чисто сърце,
и вярвайте в Бога - Той път ще ви даде.

И в най-тежките битки, когато боли и мълчи, не забравяйте - има светлина и след най-тъмните дни.

Защото човекът не се губи, когато вярва...., а когато забрави да вярва.