На вятъра докосващата ласка
ме върна в детството далечно,
когато пусках над полето
на дните пъстрото хвърчило.
На птиците другар бе то сърцат,
а с него бях и аз.
Росата миеше краката боси
тичащи в тревата недоспала –
в разрошената ми коса
гнездеше слънчевата буйна радост.
Как винаги намира начин вятърът
с перце отскубнато от времето далечно
да върне в мене спомени от минали неща.
А от изпуснатата връв от детската ръка
над мен се носи остарялото хвърчило,
загубило на цветовете огнения блясък,
загубило посоката на своя полет…
Но само аз сега го виждам в моето небе
и мога с немощната си ръка
за сбогом от далеч да му помахам.