Разбирам любовта на пещерняците
към тайните подземни измерения,
към сталактити, сталакмити, сталактони
и нежността на всяко единение.

Като пътуване във вечността през времето,
като докосване на калциеви пръсти,
като вълшебни образни поеми,
като любов, която не пресъхва.

Красивото е силно осезаемо,
преди да дойдат още посетители
с желание да преоткрият тайните...
Не могат. Тука божии вестители

създават, после тихо си отиват.
На нас оставят само красотата.
За да се знае , че най-даровита
е само на Всевишния ръката.


30 април 2026г., София
Росица КОПУКОВА