Оттук започва планината – познатото преддверие на красотата. Извикаш ли, гласът ти ще отскочи и ще се завърти в пространството, за да проникне вредом – земята цяла ще обходи и чак до слънцето ще стигне. Ще го поеме ехото на своите криле, навсякъде ще го посее в жълто-оранжевото пиршество на есента, ще го превърне в мощното дихание на стария Балкан, ще пръсне багрите му в папратите и тревите.
Ще го превърне в туристическа пътека издълбана от копитца на сърни, ще го превърне в тих ветрец погалил с нежност струйна букове захванали се за ръцете в изкачването към върха на планината. Съня ще стресне на тежкокрилите орли.
Ще плъзне този ек в стаилата се тишина, лъх кратък, но отекнал чак в ушите на Създателя и от купола небесен ще поръси прах от наслоеното изтекло време в браздата на живота.
Изправя ли се тук усещам неутолимата дълбока жажда за светлина, простор и красота. И все напред оттук и все нагоре – към планината, към върха, към себе си, към своето далечно съвършенство устремен. А планината с любопитство на създател, ще ми показва новите си и невиждани картини, върхът на нейното неукротимо майсторство да омагьосва и да омайва.
Ще ме съпътства топлата усмивка слънчева на есенния ден и в избистрения въздух ще плува погледът ми възхитен.
Не секва тука изворът на вдъхновението и онзи луд стремеж към висината на върха пред мен, на който свършва на багрите най-веселият танц, за да започне прочувствената музика на засиялото над мен небе.