Той върви през света, минава през дните си влюбен в своите спомени. Накъде – сам не знае. По пътя си нищо не вижда и нищо не чува. В тях има място само за него. В този свят той си е самодостатъчен. Загърбил е цялата суета на битието си – няма радост друга, няма тъга, няма униние нито възторзи. Дори не забелязва чудесата случващи се покрай него. Крачката му е широка, но е твърде бавна за темпа бърз на преминаващото време. И никак не се запъхтява по хлъзгавото му нагорнище, защото диша тишина, а слънцето му е душата, която помни, това което иска и което ѝ е нужно. През спомените ли или през него животът си тече? – човекът отговор такъв не търси.
Ако го видите, на пръсти покрай него преминете, за де не го събудите.