Въздиша тежко в кафене човек,
умората в очите тихо го издава,
навярно ходил е по път нелек
и този път за него продължава.

Въздиша тежко не от старостта,
боли го мисълта, дълбае и човърка,
че там между разсъмването и нощта
в сърцето му безпомощност надзърта.

Наоколо светът неспирно се върти,
но хора все по-трудно се откриват.
Уеднаквена жажда от зениците пълзи,
човешкото фантомно се изтрива.

За миг забравя ли величието на небето,
в земята с нокти, с мисли се вкопавам
и кратката наслада рисува ми райета
и белезници към затвор всеобщ ме закопчават.