От питата на слънчогледовото лято капе дъхав билков мед, тъй както тишината капе от мълчаливото небе надвесило се над полето. Аз викам лятото с гласа на медения си кавал, а то не отговаря, заето да опалва огромната си пещ.
Пред мен тополите издигат ръст, надхвърлили това което бяха вчера. И острите им върхове пробиват висината да текне светлина лъчиста. А може би те търсят новите посоки за полета на птиците, напуснали гнездата родни. И аз съм като тях сред помъдрялото поле от зрелостта си, завинаги отлитнал надалеч от родния си дом – за него ще разказвам винаги с мелодията на кавала си. И виждам как събират сили птиците за пътя си далечен. Следа от перест облак ще им бъде ориентир за вярната посока в синевата на безбрежното небе.
Отскубнато от птицата на тишината едно перце с фриволен танц на рамото ми пада, то може би е тайнствената дума с която тишината ме дарява.
Мелодията-спомен е къса, като съня ми летен, но разказът ѝ топъл докосва всеобхватната природа.
Вървя напред, напряко през тревата, назад не се обръщам да видя въздействието от свирнята. Вървя и викам лятото. А то пред мене все изтичва, отдръпва се далеч и пак се връща в една игра от детството запомнена.
Ухае слънчогледовата нива и в аромата ѝ замаяни пчели жужат. Опитват се навярно да повторят мелодията на кавала, която вече е приклекнала в зелената прегръдка на тревата. А може би това унесено жужене идва от пеещата ми възторгната от красота душа!? Със стъпките си аз ще я запиша по росната снага на буйната отава в дългата ливада на полегналото за почивка време – най звучната и мелодична лятна песен на вечно търсещия Дух.
Нагоре