Небето звездно новата си песен пее.
Заслушан в нея
космическият вятър ръкопляска
с най-немия възторг
на безпокойството си силно.
По звездните спирали времето се лута
от погледа ми скрито и неуловимо.
И недоимък някакъв със стон се носи.
от непреодолимата огромна черна дупка.
Сезоните галактиките не признават –
законите им в тях не са валидни –
признават само светлината
просмукана от слънчевите изблици
на новосътворението.
В небето звездно чувството ми се облича
в красиви звездни поетични рими.
Там мислите ни, ангели-пазители безплътни,
водачи сред небесната пустиня,
ще търсят търпеливо с упоритост кротка
оазис за душите
от чувствата обременени.
Дали космичните загадки,
загадки и за тях ще бъдат?