Пак съм тук —
под разпадащото се мрачно небе,
на тревожното време в което живеем.
Върху мен се изсипват ослепителни мълнии
които пръскат и разпиляват
умореното ми съзнание.
Светът не иска да знае за мен,
забързан за някъде не ме забелязва.
А небето високо, далечно,
не задава въпроси, отговори не дава.
С шепа празни вечности в дланите,
аз се опитвам да напълня живота със смисъл,
а той се изнизва като дим от комина.

Гърдите ми — свит хоризонт на надеждата,
дом на кълбо страхове и съмнения,
на сърце жадуващо обич,
все още напрегнато дишат.
Поглед отправям нагоре — към космоса,
бляскав и така безразличен,
като баща непознаващ децата си.
Аз съм скитник сред звездния прах,
обречен да търси
лъч светлина в мрака на самотата –
планета, летяща в дъха на вселената,
която неуморно руши и създава.
И сълзите ми – надежди загубени,
капят и се разтварят в голямото нищо
на смълчания космос.
Дъхът ми се носи като тиха вина,
като молитва без точен адрес,
като не поискана прошка.
Ще премина ли под дъгата —
този крехък мост между падане и спасение,
или ще остана завинаги на ръба ѝ,
където животът е като друг вид болка?

Сърце мое —
ти, онеправдано, но упорито като корен
дълбаещ в гърдите на камъка —
удряй, кипи, без страх се бунтувай.
Нека всеки твой тласък
да бъде крачка напред в тъмнината,
лъч светлина на надеждата.