Светът преминава през мен
като вятър
през празни врати.

Не спира.
Не пита.
Не вижда.

Забързан в своето време,
той отминава,
а небето мълчи —
изваляло последния звук.

В немощ тънат
заспалите чувства.
Сънят им е кратък и тежък,
като гръм в тишината пред буря.

И чак когато удари
последната мълния
на последната крехка надежда,
животът отново
ще разкъса тъмата,
ще стъкне огнището
на своето диво безгрижие.

И тогава ще екне гласът му:
Хей, хора,
още съм тук…
Мен още ме има.