Аз не казах „ела“,

но тя дойде.

Тиха като нощта.

Невинна като дете.

Буйна като вълните,

когато целуват пясъка.

Гореща като звездите,

раздразнени от намека.

Истинска като часове,

прекарани в нощния влак.

Пареща като стихове,

удавени в хубав коняк.

Пред мен застана

и с дъх на Бегония

тихо изстена:

„Каква ирония!“