Когато градът още беше село, никой не го наричаше нито град, нито село. Наричаха го „там“. И „там“ винаги беше малко по-далеч, отколкото трябва, дори когато стоиш в центъра му.
Къщите тогава бяха ниски, но сенките им бяха високи. Понякога сенките се събираха сами на площада, без къщите да са ги пускали. Старците казваха, че това е „времето, което си сменя обувките“.
Времето наистина имаше обувки. Понякога скърцаха като несмазана машинна част, друг път шляпаха като жаби в блато. Когато обувките на времето се скъсаха за пръв път, се появи първата улица. Улицата не беше построена. Тя се случи. И всички се съгласиха да не говорят за това, защото ако говориш за улицата твърде точно, тя започва да се мести.
Най-странният човек в „там“ беше пощальонът, който доставяше писма без адреси. Те пристигаха винаги от бъдещето, но с обратна дата.
Една жена получи писмо, в което пишеше:
„Не отваряй вратата, когато стане град.“
Тя го прочете и веднага забрави как се чете. Оттогава започна да живее правилно.
Селото — тогава още несигурно дали е реално — имаше църква, на чиято камбаната удряше само когато никой не я чува. Ако някой се заслушаше, тя мълчеше. Ако си разсеян, тя започва да ти обяснява нещо за теб самия, което не искаш да знаеш.
Един ден дойде човек с карта. На картата „там“ беше празно място. Човекът каза:
— Тук ще има град.
Старците кимнаха. Не защото вярваха, а защото вече бяха забравили как се отказваш.
На следващата сутрин кокошките започнаха да ходят по права линия, а кучетата лаеха с наведени глави. Това беше първият знак. После те започнаха да лаят по имена, които още не са дадени и които не се знаеше какво точно означават.
И накрая децата започнаха да рисуват блокове по стените, без да знаят какво е блок.
Селото започна да се уплътнява. Въздухът стана по-вертикален. Думите започнаха да падат по-бавно, а дърветата да растат без клони.
И тогава „там“ реши, че вече е град.
Но никой не го обяви официално.
Градът се самоназначи в една нощ, когато всички спяха и само един човек остана буден, за да провери дали още е село. Той видя как улицата се подписва под себе си.
И птиците правят гнездата си в реката-
На сутринта хората се събудиха с нов спомен: че винаги е било град.
Само пощальонът остана същият. Той продължи да носи писма без адреси, но вече те пристигаха от миналото с бъдещ почерк.
И понякога, ако стоиш достатъчно дълго на мястото, което не е съвсем площад, можеш да чуеш как селото още спори със себе си дали вече е изчезнало или просто се е преместило в по-висока версия.
А най-лошото е, че понякога ти отговаря.
Нагоре