В началото нямаше влак.
Имаше само усещане за движение.
Мъжът разбра това, когато вече беше седнал на мястото си и държеше билет, на който не пишеше нищо освен една дума:
„Накъде“
Попита кондуктора къде отива влакът.
Кондукторът го погледна така, сякаш въпросът е смешен.
— Към края на линията — каза той.
— А после?
— После линията свършва.
— А след края?
Кондукторът се усмихна.
— После започваш да разбираш защо си тръгнал.
Влакът потегли без звук.
Не защото беше тих, а защото звукът още не беше измислен.
Прозорците показваха пейзажи, които се държаха като забравени мисли — полета, които се разпадаха, преди да бъдат погледнати докрай.
Срещу него седеше жена, която четеше книга без страници.
— Какво пише? — попита я той.
— Още не съм стигнала до текста — отвърна тя.
На следващата спирка никой не слезе, но всички се качиха наново, включително и те самите, малко по-различни.
Мъжът забеляза, че ръцете му вече не са негови.
Попита ги дали са сигурни, че му принадлежат.
Ръцете не отговориха.
В коридора мина човек, който продаваше спомени в малки стъклени буркани.
— Имам детство, което не се е случило — каза той. — И един провален вторник. Интересува ли ви?
Никой не купи нищо, но всички взеха по един празен буркан „за всеки случай“.
В един момент влакът започна да се връща назад.
Първо леко.
После убедено.
После така, сякаш никога не е бил напред.
— Извинете — каза мъжът на кондуктора. — Връщаме ли се?
— Не — отвърна кондукторът. — Просто не сме стигали.
Пейзажите навън започнаха да се държат странно.
Едно дърво ги погледна.
После се престори, че не го е направило.
Жената от среща затвори книгата без страници.
— Къде отиваме? — попита тя.
Мъжът погледна билета си.
На него сега пишеше:
„От никъде към никъде“
— Очевидно — каза той — на място, което още не е решило дали съществува.
Влакът спря.
Без гара.
Без причина.
Без съгласие.
Кондукторът мина и събра билетите.
— Проверка? — попита някой.
— Не — каза той. — Просто ги прибирам, за да не се изгубите по пътя.
— А ние къде сме?
Кондукторът се замисли.
— В момента, в който ще разберете, вече няма да сте тук.
Мъжът слезе.
Жената слезе.
После се качиха отново.
После решиха, че никога не са слизали.
Влакът тръгна пак.
И никой не беше сигурен дали се движи.
А в края на всичко, ако изобщо има край, стоеше една проста мисъл:
че понякога най-голямото пътуване е това, в което не напускаш мястото си, но губиш увереността, че изобщо има място.
И влакът продължи.
Към нищото.
През нищото.
Със скорост, която не може да бъде измерена, защото няма от какво да се отдалечава.