В началото на 90-те години започнах да преподавам математика във Франция и долу-горе по същото време министърът на образованието Франсоа Байру спусна с парашут, пардон, с декрет една нова академична дисциплина, гордо именувана «Методология и научно разсъждение». Искаше му се, изглежда, чрез нея да остави името си за бъдещите поколения.
Разликата между новата дисциплина и вече съществуващите «класически» дисциплини беше в начина им на появяване на бял свят. По времето на Ломоносов и Лавоазие, например, разликата между химиците и физиците не е била съвсем очевидна. Но с натрупването на знания се оказало, че те логически трябва да бъдат отнасяни към две различни науки. От последните пък по метода на пъпкуването се появили органичната химия, химията на полимерите, термодинамиката, ядрената физика и т. н.
А методологията първо беше създадена, а след това трябваше да чопне от класическите дисциплини неща, които можеха да бъдат определи като методология. И това трябваше да го направят преподавателите, натоварени с поднасянето на новата дисциплина на студентите. Така голишарчето на Франсоа Байру щеше да тупне от гнездото, преди още да си е разперило крилата.
Първият проблем беше в преразпределянето на материала между класическите дисциплини и новата. Това, което беше методология в рамките на дотогавашна дисциплина, преподавателят й нямаше как вече да не го спомава, а беше трудно да съгласува с преподавателя по методология точно в кой момент последният да го преподава. В резултат на това методологията щеше да бъде преподавана, поне отчасти, два пъти. А значи времето за преподаване нямаше да бъде оптимално уплътнено.
Вторият проблем бяха двойните дисциплини – математика и информатика, биология и химия и пр. Би следвало в такива случаи методологията да се разпределя между двама преподаватели, но това не се правеше навсякъде. Да не говорим за това, че в някои университети преподавателите по методология карали студентите-първокурсници да водят научни диспути. Студентите, естествено, се забавлявали, а колкото до ползата от такива занятия, за това историята сигурно ще мълчи.
Всеки преподавател по методология беше изложен на тенденцията да си каже, че в рамките на дисциплината могат да се сложат смислени неща. Това, разбира се, е така. И то позволяваше на преподавателите да не си задават по-важния въпрос дали изобщо има нужда от такава дисциплина.
При нас организирането на преподаването на методология (впрочем и на алгебра) беше възложено на един по-старши колега, Андре. По методология нямаше лекции и Андре съставяше листи с упражнения, които ние, останалите преподаватели, трябваше да обясняваме на студентите.
Измежду десетте занятия с упражнения осем бяха запълнени със смислени неща, но останалите две (да ги наречем «изключителни») бяха плод на нездрава фантазия. В едно от тях се предлагаше да се прочете доказателството на една теорема и след него да се направи «списък на ресурсите». Запитах Андре какво значи това и той обясни: «Четеш доказателството и попадаш на равенство «а равно на бе». Това е равенство. Значи пишеш отдолу «равенство». Четеш по-нататък и срещаш «от а равно на бе и бе равно на це следва а равно на це». Това, да речем, е лема. Значи пишеш «лема».» (Между нас казано би било по-правилно да се каже не «лема», а «транзитивно свойство». Но както и да е.)
Значи тъй. Вместо просто да им предложим теореми с добре отредактирани доказателства, от които да личи какво е това математическа строгост, ние ще ги караме да правят списък на равенства, леми и прочее. Все пак студентите знаеха какво значат тези думи. Щях да се видя в чудо как да преподавам този несмилаем буламач, способен да предизвика само отвращение към математиката.
На първото изключително занятие една студентка възкликна: «Това е лудост!». На второто тя беше още по-категорична: «Това, с което се занимаваме, нищо не струва.» На това вече отговорих: «Знам.» Не можех да си позволя да изглеждам като пълен глупак в очите на собствените си студенти.
На второто изключително занятие един от студентите беше написал на полето на листа си с упражнения «прут». Смътно се досещах, че надали беше имал предвид реката, по която минава част от румънската граница, та затова честно си запитах: «Какво значи «прут»?» Той не пожела да ми обясни. Вместо него отговори съседът му, имитирайки с уста звук от пърдене.
Нямаше какво да кажа, така си беше – преподавахме им прут.
По онова време вече се знаеше, че актьорът Том Круз членуваше в Църквата по сайентология (сиреч наукология). Това ми даде идеята веднъж, когато видях Андре в коридора с един колега, Мишел, да се приближа и да запитам: « Андре, ти чу ли, че Църквата по сайентология възнамерява да се слее с Методистката църква ... за да образуват Църква по методология?»
Андре само сдъвка неприязнената си гримаса, а Мишел се усмихна многозначително: «Аз видях накъде биеш.»
Това мое отношение към новоизлюпената дисциплина не ми се размина гратис. Когато в края на учебната година се строяха планове за следващата, Андре заяви, че няма да ме остави в екипа по методология, поради липса на мотивираност от моя страна. Дума да няма, така си беше. Но в екипа по алгебра ме остави, понеже си вършех добре работата.
Раздялата с методологията не ми причини никакви душевни терзания. Не ми се преподаваше прут.