Моите родители те знаят
и твойте книги те ми завещаха,
и твойто име бе за тях реално,
защото с теб в един живот живяха.

Не от учителите, а от мама
за връзката със селото научих,
за дарбата да носиш всяка драма,
и всяка радост в разказ да се чуе.

Обикнах те от мамините думи,
в театъра от твоите пиеси,
и, сякаш извървяла твойте друми,
вълнувах се със твоя свят чудесен.

Не ти е лесно в тези две епохи,
в които трябваше да оцелееш,
но ти успя, без да осъдиш строго
героите си и до днес живееш

със техните съдби във трудно време.
Какво би казал още аз не зная.
Защото пак животът ни е бреме
и селяните пак стоят накрая?!


Поклон!
18 юли 2026г., София
Росица КОПУКОВА